Такъв дом, от който собствената му баба да не може да го изхвърли, когато ѝ хрумне.
Зорница Радославова сякаш изведнъж се смали. Отпусна се тежко върху ниското столче, а войнственият ѝ пламък угасна за миг. Пред тях вече не стоеше властната господарка на дома, а възрастна, изплашена жена, която за пръв път разбираше, че почвата под краката ѝ се е пропукала.
— Това не може да бъде… — прошепна тя пресипнало. — Стоян… той не би посмял… Аз… аз ще подам жалба! И срещу онзи… нотариус също!
— Нотариусът, който е заверил завещанието, е починал преди три години — отвърна Елица Велизарова спокойно. — Но кантората му пази архив. Вторият екземпляр е там. Можете да поискате справка по надлежния ред.
Говореше уверено, защото знаеше всяка подробност. Покойният ѝ свекър, Стоян Калинов, се беше оказал далеч по-предвидлив, отколкото всички предполагаха. Година преди смъртта си, докато Зорница Радославова беше извън града, той повика Елица на разговор. Дълго ѝ говори за самотата си, за властния характер на жена си, за страха, че един ден тя ще „смачка“ и снаха си, както беше смачкала него.
„Ти, Еличке, си свястно момиче — каза тогава той, задавяйки се в сухата си кашлица. — Тиха си, търпелива си. Георги не е лош човек, но е прекалено мек. Майка му го държи като в менгеме. Страх ме е за вас. Ако някой ден имам внук, тогава всичко ще бъде различно. Тогава ще имаш за кого да застанеш твърдо.“
Седмица по-късно я помоли да го придружи „на разходка“ и я заведе при свой стар приятел нотариус. В онзи тих кабинет, където миришеше на пожълтели документи, мастило и печати, беше съставено завещанието. На раздяла Стоян пъхна папката в ръцете ѝ и я погледна строго.
„Мълчи за това, дъще. До последния възможен момент мълчи. Ще разбереш кога е дошло време. Зорница не бива да научава. Жива ще те изяде и кост няма да остави от теб.“
И ето че този последен момент беше настъпил.
— Аз… аз ще те съсипя! — изхриптя Зорница Радославова, а омразата отново проблесна в очите ѝ. — Измамница! Заблудила си го! Оплела си го в мрежите си!
— Успокойте се — каза Елица равномерно. — Преживяхте инфаркт. Не трябва да се вълнувате.
Предупреждението, произнесено със съвсем спокоен тон, подейства на възрастната жена като студена вода. Тя замлъкна, но дишането ѝ остана накъсано и тежко.
Георги Велизаров стоеше насред кухнята и изглеждаше напълно изгубен. Светът, който до този миг му се беше струвал ясен и подреден — с властна, но „винаги права“ майка и кротка, послушна съпруга — се разпадаше пред очите му. Оказваше се, че нищо не е било такова, каквото го е виждал. Майка му не беше непоклатимият стожер на семейството, а алчна и жестока жена. Жена му не беше безропотно същество, което може да бъде местено от ъгъл в ъгъл, а човек с достойнство и с оръжие, пазено в тайна. А баща му… баща му явно беше видял всичко. И беше разбрал всичко.
— Утре ще отида при адвокат — каза Георги глухо. — Ще оспорим това.
— Както решите — Елица леко повдигна рамене. — Само имайте предвид, че в завещанието има още една клауза. Ако вие или майка ви се опитате да го атакувате в съда, ще бъде призован свидетел.
— Какъв свидетел? — Георги рязко вдигна глава.
— Братовчедът на Стоян Калинов. Борис Калинов. От Пловдив.
При това име Зорница Радославова трепна. По лицето ѝ премина не просто тревога, а истински страх.
— Борис?! — изсъска тя. — Какво общо има този… този престъпник?
— Не е престъпник, а геолог — поправи я Елица. — И е бил най-близкият приятел на съпруга ви. Стоян Калинов му е изпратил копие от завещанието и писмо, в което подробно е описал всичко. Помолил го е, ако се наложи, да свидетелства. Да разкаже какви са били отношенията в това семейство. Мисля, че ще има какво да каже.
Зорница пребледня още повече. Борис — или чичо Борис, както Георги го наричаше като дете — беше човек прав като стълб и твърд като камък. Единственият, който никога не се беше страхувал от Зорница и винаги ѝ казваше истината в очите. Последно беше идвал преди десет години, на юбилея на Стоян. Тогава вдигна огромен скандал и обвини Зорница, че е превърнала мъжа си в безгласна сянка. След онзи ден името му беше забранено в тази къща.
Елица вдигна телефона си.
— Имам номера му. Да му се обадя ли?
Това се оказа последният удар. Зорница Радославова разбра, че е загубила. Бавно се изправи, подпирайки се с две ръце на масата.
— Мразя ви — прошепна тя през зъби, впила поглед в Елица. — Всички ви мразя.
После се повлече към стаята си, прегърбена, с тежки, влачещи се крачки. Вече не приличаше на страшната владетелка на дома. Приличаше на победено животно, което няма сили дори да ръмжи.
Георги остана на мястото си, втренчен в празното пространство.
— Защо го направи така, Елица? — попита той тихо. — Защо мълча толкова години?
— А имах ли изобщо избор? — отвърна тя с горчива усмивка и го погледна право в очите.