Ако бях извадила завещанието по-рано, какво щеше да се промени? Майка ти щеше да превърне всеки мой ден в ад, докато не избягам още на следващата сутрин. А ти… ти щеше да ѝ повярваш, че съм измамница. Щях да остана сама — без съпруг, без дом, без опора. Затова чаках. Чаках да се появи някой, заради когото си струва да се изправя и да се боря.
Тя сложи длан върху корема си и го погали почти несъзнателно.
— Не за апартамента воювах, Георги. А за спокойния живот на детето си.
Георги не намери какво да каже. Вътрешно знаеше, че тя е права. Целият му живот, всичките му решения, изведнъж се подредиха пред него в една жалка, оголена картина. Беше се оставял течението да го носи, бе бягал от отговорност и се бе криел зад полата на майка си. А сега резултатът стоеше пред очите му. Беше изгубил уважението на жена си. И може би беше изгубил и собственото си достойнство.
На другия ден Елица Велизарова изпълни обещанието си и се обади на чичо Борис Калинов. Не навлезе в подробности, не разказа всичко от начало до край. Само му каза, че има нужда от него. Той не зададе нито един въпрос. Отвърна единствено:
— След два дни съм при теб. Дръж се.
Тези два дни се проточиха в тежка, задушлива тишина. Зорница Радославова не напускаше стаята си. Само от време на време оттам се чуваше гневното ѝ кашляне, сякаш и то обвиняваше всички наоколо. Георги отиваше на работа, връщаше се, вечеряше безмълвно и после се затваряше. Няколко пъти понечи да заговори Елица, но думите заседнаха в гърлото му. Вината го разяждаше, ала гордостта и старият навик винаги да се съобразява с майка си не му позволяваха да направи първата крачка.
Борис Калинов пристигна точно както беше обещал. Звънецът издрънча рязко, а когато Елица отвори, на прага стоеше едър мъж с брада и захабено кожено яке. Беше към седемдесетте, но излъчваше такава сила, че приличаше на стар планински бор, който бурите само са закалили. Посивялата му коса беше вързана на опашка, а изпод рунтавите вежди гледаха необичайно ясни светлосини очи.
— Здравей, момичето ми — прогърмя той с плътен бас, от който сякаш стените потрепериха. — Хайде сега да видим кой тук тормози племенницата ми.
Влезе в апартамента и заедно с него сякаш нахлу мирис на дим, студен въздух и сурова мъжка сила. Остави на пода огромна платнена торба и огледа жилището с бавен, преценяващ поглед.
Тъкмо тогава от стаята си се показа Зорница Радославова. Щом видя Борис, лицето ѝ застина, а въздухът като че ли заседна в гърдите ѝ.
— Ти… — изтръгна се от устата ѝ.
— Аз, Зорнице, аз — ухили се той безрадостно. — Не ме очакваше, нали? Но ето ме. Реших да видя как живеете без Стоян. И като гледам… никак не ви върви. Въздухът тук е застоял. Мирише на завист. И на злоба.
Борис се отправи към кухнята, седна на една табуретка, която жално изскърца под тежестта му, и кимна към Елица.
— Разказвай, Елица. Какво се случи?
И тя разказа. Без сълзи, без истерия, без излишни викове. Говореше спокойно — за униженията, за скандалите, за инфаркта, за завещанието. Борис слушаше мълчаливо и от време на време само кимваше. С всяка следваща дума лицето му ставаше все по-мрачно. Зорница стоеше на прага и ги наблюдаваше, а очите ѝ хвърляха мълнии.
Когато Елица приключи, в кухнята се възцари дълга тишина. Борис гледаше през прозореца и известно време не промълви нищо.
— Знаеш ли, Зорнице — заговори най-сетне той, без дори да се обърне към нея, — в гората мечката, когато иска да покаже, че мястото е нейно, дере кората на дървото с нокти. Колкото по-високо стига следата, толкова по-едър и силен е звярът. Другите идват, подушват, оглеждат. И ако разберат, че са по-ниски, по-слаби — отстъпват. Не се заяждат. Такъв е законът.
Той бавно извърна глава към нея.
— А ти цял живот се опитваш да се качиш по-високо, отколкото можеш. Представяш се за по-силна, отколкото си. И всеки човек около себе си се мъчиш да смачкаш и подчиниш.
Зорница стисна устни, но този път не успя да го прекъсне.
— Моя Стоян го съсипа — продължи Борис с глух, тежък глас. — Сега си решила да довършиш и сина си. Само че това момиче… — той посочи с брадичка към Елица — това момиче няма да го пречупиш. Тя е по-жилава от теб. В нея има истинска опора. Защото нейната сила идва от истината. А твоята — от лъжата.
После се обърна изцяло към Зорница. Светлосините му очи блеснаха студено.
— Стоян ми пишеше. Предвиждаше всичко. Знаеше, че ще се опиташ да ги изхвърлиш. Затова остави завещанието. Това беше единственият начин да защити кръвта си, продължението си. А ти… ти се опълчи дори срещу последната му воля.
— Всичко е нейна работа! — изпищя Зорница. — Тя го е нагласила! Тя го е измамила!
— Мълчи — отсече Борис с такава сила, че Зорница сякаш се сви от удара на гласа му. — Стига лъжи. Поне сега спри. Загуби, Зорнице. Приеми го.
Вечерта Георги се прибра у дома.