„Махай се оттук, това жилище не е твое!“ — изкрещя свекърва ми. Тя дори не подозираше, че името ми е вписано в завещанието…
В кухнята внезапно се стовари тишина — гъста, тежка, почти задушлива. Яденето, което Георги Велизаров беше оставил недоядено на масата, изстиваше бавно, сякаш се превръщаше в мълчалив знак за разпадналата се семейна вечеря, а може би и за целия им досегашен живот.
— Какво… какво каза? — първа се опомни Зорница Радославова.
Гласът ѝ, обикновено режещ и остър като ръждив трион, сега звучеше приглушено и дрезгаво. Тя гледаше Елица Велизарова така, сякаш пред очите ѝ изведнъж беше застанал непознат човек.
Георги също беше застинал. Устата му остана полуотворена, а вилицата висеше във въздуха, спряла по средата на движението. По лицето му първо се разля недоумение, после то се сгъсти в недоверие, а след миг се превърна в раздразнение.
— Елица, стига с тези театри — процеди той през зъби. — Какво завещание? Това изобщо не е смешно.
— И аз не се шегувам — отвърна тя спокойно и не отклони погледа си.
Вътре в нея всичко се беше свило на ледена топка, но по лицето ѝ не трепна нищо. Твърде дълго беше чакала този миг. Твърде дълго се беше подготвяла за него.
— Казвам истината. Баща ти, Стоян Калинов — Бог да го прости — е оставил завещание. А според него след смъртта му апартаментът преминава на мое име.
От гърлото на Зорница Радославова излезе странен звук — нещо между нервен смях и задавено хриптене.
— Ти… ти съвсем ли си изгуби ума, момиче?! — изпищя тя, връщайки си бойния тон. — Какво завещание?! Стоян почина преди седем години! Жилището беше семейно, а след смъртта му аз станах единствен собственик! Имам документи!
— Вие имате документи за собственост, издадени по закон като преживяла съпруга — произнесе Елица бавно, почти като човек, който цитира учебник. — А аз имам завещание. И последната воля на починалия има предимство.
— Лъже-е-еш! — изкрещя свекървата, а по лицето ѝ избиха червени петна.
Тя направи крачка към Елица, размахвайки юмрук.
— Лъжеш, безсрамнице! Подправила си тази хартия и сега искаш да ни изнудваш?! Искаш да ни вземеш дома?!
— Мамо, успокой се — намеси се Георги и рязко стана от масата.
Той застана между жена си и майка си, сякаш се страхуваше, че след секунда едната ще се нахвърли върху другата.
— Елица, покажи ми този… документ.
Тя кимна безмълвно. Излезе от кухнята и след около минута се върна, държейки стара картонена папка. Отвори я внимателно, извади пожълтял от времето лист, сгънат на четири, и го подаде на Георги.
Той го пое предпазливо, сякаш не държеше хартия, а нещо живо и опасно. Разгъна листа. Очите му започнаха бързо да прескачат по напечатаните редове. В долния край ясно личеше широкият, уверен подпис на баща му, а до него — син печат.
Зорница Радославова не издържа и изтръгна документа от ръцете му. Дългите ѝ пръсти, приличащи на хищни нокти, трепереха.
— „Аз, Стоян Калинов, в пълно съзнание и с ясна памет…“ — замърмори тя, четейки почти на глас.
Гласът ѝ се пречупи.
— „…завещавам цялото си имущество, където и да се намира и от каквото и да се състои, а именно двустайния апартамент на адрес… на Елица Велизарова…“
По-нататък не успя да продължи. Листът се изплъзна от пръстите ѝ и тихо се плъзна към пода.
— Фалшификат! — изрева тя.
В писъка ѝ вече нямаше само ярост. В него се беше промъкнал и груб, животински страх.
— Това е фалшификат! Моят Стоян никога не би направил такова нещо! Той ме обичаше!
— Обичаше ви — каза тихо Елица. — Но не беше сляп. Виждаше как се отнасяте с хората около себе си. И много искаше да има внук. В завещанието има и условие.
Георги се наведе и вдигна листа от пода.
— Какво условие? — попита прегракнало.
— Прочети нататък — кимна Елица.
Той сведе поглед към редовете, а тя продължи вместо него:
— „…при условие че правото на собственост премине върху нея само ако роди дете от моя син, Георги Велизаров.“
Ръката на Георги, в която държеше завещанието, бавно се отпусна надолу. Погледът му се спря върху закръгления корем на жена му, после се премести към изкривеното от ужас и злоба лице на майка му.
В съзнанието му парчетата започнаха да се подреждат едно след друго. И картината, която се получаваше, беше страшна. Баща му — онзи тих, затворен човек, когото майка му беше притискала и командвала през целия му живот — беше направил зад гърба ѝ решителна стъпка.
Защо?
Отговорът беше очевиден. Само че умът на Георги не искаше да го приеме.
— Той… той го е направил, за да защити теб — прошепна Георги, без да откъсва очи от Елица. — От нея.
— Направил го е, за да защити бъдещето на семейството си — поправи го тя тихо. — За да има внукът му свой дом.