То не било задължително доказателство за реален кредит или за одобрена сума. Можело да става дума за предварителна оценка, за автоматична проверка по подадено заявление, дори за техническа грешка. Въпреки това Маргарита Петрова ме посъветва да се свържа с банката и да поискам обяснение.
Обадих се. Служителката отсреща доста дълго търси нещо в системата, после с учтив, равен глас ми каза, че преди четири месеца е била подадена молба за потребителски кредит. На мое име. Заявлението не било одобрено, защото липсвало достатъчно потвърждение на доходите. Но заявлението съществуваше.
Аз никога не бях искала такъв кредит.
Пръстите ми изстинаха. Не заради сумата. Тя не беше огромна — около четири хиляди лева. Уплаши ме друго: някой беше използвал личните ми данни. Паспортът ми стоеше вкъщи, в чекмеджето на скрина в спалнята. До него имахме достъп само двама души — аз и Александър.
Същата вечер се прибрах. Емилия пишеше домашни в стаята си. Александър беше в кухнята, ядеше претоплена елда с кюфте, а телевизорът монотонно говореше новините.
— Как мина подстригването? — попита той, без дори да се обърне.
— Добре. И се боядисах.
Той само кимна. Аз сложих чайника и се загледах в тила му. Тринадесет години брак. Познавах този тил, тези уши, начина, по който се храни, без да откъсва очи от екрана. Познавах го почти наизуст.
Не го попитах нищо. Не още.
На следващия ден отидох лично в същата банка. Взех паспорта си. Помолих да ми предоставят информация за заявлението, защото данните в него били мои, и обясних на служителката, че е възможно някой да е опитал да кандидатства без мое знание. Отначало тя се колебаеше, но след като заявих, че става дума за евентуална злоупотреба с лични данни, ми показа част от сведенията. Кандидатстването било направено онлайн. За контакт бил посочен телефонен номер, който не беше моят. Не го разпознах. Но адресът, паспортните данни и местоработата — всичко беше мое. Всичко вярно. Всичко до последната подробност.
Такива сведения не се намират свободно в интернет. Мястото, на което работя, длъжността ми, стажът — това можеше да знае човек, който е виждал служебната ми бележка за доходите. Бях извадила такава преди осем месеца, когато обсъждахме дали да рефинансираме автокредита на Александър. Документът остана вкъщи, в същото чекмедже на скрина.
Вечерта, след като Емилия заспа, отворих чекмеджето. Паспортът беше там. Бележката — не.
Не изпаднах в паника. Усещането беше друго. Сякаш познатият ми живот се беше разместил с няколко сантиметра, но достатъчно, за да го забележа.
Снимах съдържанието на чекмеджето. Защо точно — не можех да си обясня. Маргарита Петрова ми беше казала да фиксирам всичко, което ми се струва странно. Послушах я.
На третия ден реших да проверя телефонния номер от банковото заявление. Не да звъня. Просто го написах в търсачката. Нищо. После го въведох в месинджър. Профилната снимка беше розов кръг без лице. Името беше кратко: Кали.
Калина Вълкова, която ходи при Зорница веднъж на три седмици. Която живее на улица „Речна“. На която мъжът ѝ подарява карти за спа процедури.
И която беше подала заявление за кредит на мое име. Или поне използваше номера, записан в заявката. Това вече ми стигаше, за да престана да се съмнявам.
Не се обадих на Александър. Позвъних на Маргарита Петрова.
— Маргарита Петрова, вече имам факти. Какво да правя?
Тя ме изслуша докрай. После каза спокойно:
— Невена, заявлението е било отказано. Пари не са отпуснати. Формално погледнато, пряка щета няма. Но опитът да се вземе кредит с чужди лични данни е измама. Имате право да подадете сигнал в полицията. Въпросът е дали искате да го направите веднага, или първо ще говорите със съпруга си.
Мислих цяло денонощие.
Емилия ходеше на училище, Александър — на работа. Аз готвех вечеря, проверявах домашни, перях училищната униформа, звънях на майка ми. Всичко изглеждаше обикновено. Все едно нищо не се беше случило. Само че вътре в мен вече нищо не беше същото.
Не мислех толкова за Калина. Мислех за служебната бележка. За това, че Александър беше взел документа с доходите ми и го беше дал на друга жена. На жена, която се беше опитала да изтегли кредит на мое име.
Вече не ставаше дума само за изневяра. Ставаше дума за това, че той беше пуснал чужд човек в документите ми и в живота ми.
На четвъртия ден се прибрах по-рано от обикновено. Емилия още беше на училище. Александър беше в службата. Имах около час.
Не рових из личните му вещи. Седнах пред общия лаптоп, който стоеше на кухненската маса. За мой късмет — или просто по навик — Александър беше оставил отворена пощата си и банковите известия. В полето за търсене написах „Калина“.
Писма не излязоха. Но в пощата имаше съобщения от банката. През последния месец — три превода към номер, който съвпадаше с посочения в заявлението. По триста лева всеки. Общо деветстотин лева.
Деветстотин лева — точно толкова ми превеждаше всеки месец за храна и домакинство.
Направих скрийншотове. Изпратих ги на собствената си поща. Затворих лаптопа.
Учудих се, че ръцете ми не треперят. Изпих чаша вода и за трети път набрах Маргарита Петрова.
— Маргарита Петрова, готова съм да говоря с мъжа си. Но преди това трябва да знам едно: какво мога да изгубя, ако той реши да действа първи?
Тя започна да изброява ясно, подредено и без никакви излишни емоции.
Апартаментът, каза тя, е придобит по време на брака и по правило се приема за общо семейно имущество.