В този салон попаднах съвсем случайно. Фризьорката, при която ходех обикновено, беше заминала в отпуск, а корените ми вече личаха толкова много, че не можех да изчакам още две седмици. Една приятелка ми изпрати телефонен номер и написа:
— Иди при Зорница. Не взема скъпо, а работи много добре.
Зорница се оказа приказлива жена на около четирийсет и пет години — с бързи, сръчни пръсти и навик да коментира всичко, което ѝ мине през ума. Докато забъркваше боята, аз прелиствах телефона си и я слушах само наполовина. Обичайният фризьорски фон: коя клиентка се боядисала, коя прекалила с времето, коя настоявала за русо, макар че кестенявото ѝ отивало повече.
И тогава Зорница между другото каза:
— Ето, една моя редовна клиентка точно такъв нюанс искаше. Вълкова. Много красива жена, поддържана. Личи си, че се грижи за себе си.
Вълкова беше фамилията на съпруга ми. И моята след брака.
Дори не трепнах. Поне така ми се стори. Не усетих лицето ми да се променя. Само спрях да плъзгам пръст по екрана и вдигнах поглед към отражението на Зорница в огледалото.
— Вълкова? — попитах възможно най-спокойно.
— Да. Калина Вълкова. Познавате ли се?
Калина. Не Невена. Значи не бях аз.
Аз се казвам Невена Вълкова. Мъжът ми е Александър Вълков. В нашето семейство нямаше никаква Калина — нито сестра, нито някаква далечна леля, нито колежка с такава фамилия. А и Вълков не беше чак толкова разпространена фамилия в нашия град, че да я подмина без да ми направи впечатление.
— Не — отвърнах аз. — Просто фамилията ми прозвуча познато. Отдавна ли идва при вас?
Зорница, както често се случва с разговорливите фризьорки, започна да си припомня на глас. Каза, че Калина е нейна клиентка отдавна — почти от две години. Понякога минавала преди уикенда само за прическа. Веднъж, съвсем между другото, споменала улица „Речна“ и абонамент за спа, подарен ѝ от съпруга ѝ.
На „Речна“. А ние с Александър живеехме на улица „Оборище“.
Останах на стола още четирийсет минути. Зорница ми боядисваше корените, а аз гледах отражението си и изобщо не мислех за косата.
Две години. Ако Калина Вълкова посещаваше този салон вече две години, значи не носеше тази фамилия от вчера. Носеше фамилията на моя мъж.
Когато Зорница приключи, платих, оставих бакшиш и излязох навън. Беше октомври, въздухът беше хладен. Седнах на една пейка до аптеката и набрах не съпруга си.
Обадих се на Дарина.
Дарина работеше в счетоводство и винаги знаеше към кого човек трябва да се обърне при такива ситуации.
— Даре, трябва ми юрист. Не за развод. Поне засега — само да говоря с някого.
Тя не започна да ме разпитва. След три минути вече ми беше изпратила номер.
Не се прибрах веднага. Влязох в едно кафене, поръчах си чай и отворих телефона. Започнах да мисля какво изобщо мога да проверя без скандал и без да намесвам Александър. Най-напред влязох в електронните услуги.
Апартаментът ни беше купен по време на брака, но по документи се водеше на Александър. Кредитът за него изплатихме преди две години, а аз също бях съдлъжник. След последната вноска не направихме нищо — нито разпределяне на идеални части, нито допълнителни споразумения. В документите жилището беше негово. По закон — общо семейно имущество. Само че аз много добре знаех колко лесно това „наше“ може да се превърне в нечие друго, ако човек не внимава.
Колата също беше регистрирана на Александър. Вилата — на майка му, Снежана Георгиева. Аз имах собствена карта, по която получавах заплатата си, той — своя. Общ банков акаунт нямахме. Всеки месец обаче Александър ми превеждаше една и съща сума за храна и домакинство. Останалите му разходи не следях. Никога не бях проверявала извлеченията му. Доверявах му се.
И точно тогава думата „доверявах“ прозвуча в главата ми странно — сякаш не се отнасяше за моя живот.
На следващия ден се обадих на юристката. Жената се казваше Маргарита Петрова. Изслуша ме внимателно, без да ме прекъсва, а после ми зададе три въпроса, които аз сама вероятно никога нямаше да си задам.
— Невена, имате ли деца?
— Дъщеря. Емилия. На единайсет години.
— Жилището е придобито по време на брака, кредитът е погасен, но дялове не са отделяни, така ли?
— Да.
— Знаете ли дали през последната година съпругът ви е подписвал пълномощни, теглил е кредити, ставал е поръчител? Имало ли е големи преводи?
Не знаех. Осъзнах, че всъщност не знам почти нищо за финансите му, освен сумата, която ми превеждаше всеки месец. А тя не се беше променила нито веднъж за последните четири години.
Маргарита Петрова ми каза да направя три неща.
Първо: да извадя справка от Имотния регистър за апартамента. Просто за да се уверя, че жилището си е на мястото и върху него няма тежести. Това можеше да стане през електронните услуги или чрез Агенцията по вписванията.
Второ: да проверя дали на мое име няма поръчителства или кредитни задължения, за които не съм научила. Това ставаше чрез справка за кредитната ми история.
Трето: да не предприемам нищо рязко. Да не викам. Да не обвинявам. Да не си тръгвам от дома. Докато нямам факти, разполагам единствено с фамилия, произнесена от фризьорка. Това не беше доказателство. Беше сигнал.
Послушах я.
Справката за имота заявих още същия ден. Кредитната си история поисках през съответните електронни услуги. И двата отговора пристигнаха в рамките на едно денонощие.
Апартаментът беше на мястото си. Нямаше тежести. Нямаше дарения, продажби, ипотеки или залози. За миг си поех въздух. Но облекчението не продължи дълго.
Защото в кредитната ми история се появи запитване. Една банка беше проверявала данните ми преди четири месеца. Аз никога не бях кандидатствала там.
Маргарита Петрова ми обясни, че подобно запитване невинаги означава това, което изглежда на пръв поглед.