като се преценяват конкретните обстоятелства и на чие име е записан имотът. При развод обичайно се дели поравно, освен ако съдът не вземе предвид интересите на детето и не реши друго. Ако обаче Александър опита да го продаде или прехвърли като дарение, ще му трябва моето нотариално заверено съгласие. Без него такава сделка може да бъде атакувана. Но, добави тя, по-добре е човек да не чака проблемът да се случи.
— Подайте заявление в службата по вписванията към Агенцията по вписванията — каза Маргарита Петрова. — Има възможност да се впише забрана за извършване на разпоредителни действия без лично участие на собственика. Не е някаква сложна операция, не е война. Просто документ, който ви дава допълнителна защита.
Колата, продължи тя, била на името на Александър, но купена по време на брака. Значи също се смята за общо имущество. Само че автомобил се продава значително по-лесно. За сделка с кола не се изисква предварително съгласие от съпруга, макар после да има възможност за оспорване. Трябваше да запиша всичко: марка, модел, година на производство, пробег и приблизителна пазарна цена.
Вилата беше собственост на Снежана Георгиева. Тя не влизаше в делбата. Нямаше защо да я мисля.
За издръжката Маргарита Петрова също беше конкретна. Ако се стигнеше до развод, за едно дете обичайно се гледаше част от официалния доход, освен ако съдът или споразумение между родителите не определяха друг ред. Заплатата на Александър по документи беше около две хиляди и четиристотин лева. Но преводите към Калина не бяха тръгвали от картата, по която получаваше заплатата си, а от друга сметка. Значи имаше спестявания. Или някакви допълнителни пари, за които аз изобщо не знаех.
Записах всичко в телефона си.
На петия ден подадох заявлението в службата по вписванията. Никога преди не си бях представяла, че ще стоя на най-обикновена опашка с лична карта в ръка и ще разделям живота си на две половини: преди и след. Коридорът беше обикновен, гишето — също. Младата служителка прие документите, обясни ми, че вписването ще бъде направено в рамките на няколко работни дни, подаде ми място за подпис и ми върна входящия номер.
Излязох навън с усещането, че съм направила нещо малко, но необратимо.
На шестия ден разговарях с Александър.
Емилия беше на рожден ден у своя приятелка. Александър се прибра от работа, смени дрехите си и седна да вечеря. Сложих пред него чиния с яхния и заех мястото си отсреща.
— Александър, коя е Калина Вълкова?
Той не спря веднага да дъвче. Първо преглътна. После остави вилицата до чинията.
— Откъде знаеш?
Не попита „коя Калина“. Не каза „за какво говориш“. Първата му реакция беше: „Откъде знаеш?“
— Мен ме интересува друго — отвърнах спокойно. — Дал си ѝ служебната ми бележка за доходите. Тя е подала заявление за кредит с моите данни. Това е измама. Осъзнаваш ли го?
Лицето му посивя. Не театрално, не като в сериал, а така, както пребледнява човек, който внезапно разбира, че разговорът няма да бъде за ревност и чувства.
— Невена, не е това, което си мислиш. Тя не искаше да…
— Не ме интересува какво е искала тя. Интересува ме какво си направил ти. Взел си мои документи. Дал си ги на чужд човек. Този човек е кандидатствал за кредит от мое име. Освен това всеки месец ѝ превеждаш пари. Почти колкото оставяш за дома ни. Това вече не е просто изневяра, Александър. Или по-точно — не е само изневяра. Това е нещо много по-грозно.
Той замълча. После промълви:
— Кредитът не е одобрен. Реално нищо не се е случило.
— Случило се е. Личните ми данни са попаднали в ръцете на човек, на когото не съм ги давала. Искането е останало в кредитната ми история. А ако заемът беше одобрен, задължението щеше да бъде на мое име. Разбираш ли поне това?
Разбираше. Видях го в очите му.
— Не мислех, че ще стане така — каза той тихо. — Тя каза, че ѝ трябва за малко. Само да закърпи положението.
Станах от масата.
— Александър, няма да крещя. Няма да хвърлям чинии. Ще ти кажа какво следва. Утре идваш с мен при адвокат. Сядаме и изваждаме всичко: апартамента, колата, парите, Емилия. Ако откажеш, подавам сигнал в полицията за опит за измама. Имам банковата справка, телефонния номер и снимки на преводите. Това не е истерия и не е заплаха. Просто ти казвам какво ще направя.
Той не възрази.
На следващия ден отидохме заедно при Маргарита Петрова. Александър седеше на ръба на стола и гледаше в пода, докато тя подреждаше документите пред себе си.
Маргарита Петрова не започна да му чете морал. Не повиши тон. Просто задаваше въпроси, един след друг.
— Александър Иванов, тези преводи към този номер от коя сметка са нареждани?
— От спестовна.
— Сметката е открита на ваше име?
— Да.
— Невена знаеше ли за нея?
— Не.
— Каква сума има по нея в момента?
Той замълча за миг.
— Около две хиляди и четиристотин лева.
— А колко имаше преди?
Този път паузата беше по-дълга.
— Около осем хиляди.
Осем хиляди лева. Спестовна сметка, за която нямах никаква представа. Пари, които той беше събирал — или които ние бяхме събирали, без аз да го знам — и които бавно бяха изтичали към улица „Речна“.
Маргарита Петрова се обърна към мен.
— Невена, искате ли развод?
Погледнах Александър. Тринадесет години брак. Емилия. Домът ни. Всичко, което бяхме градили, или поне всичко, което аз вярвах, че сме градили заедно.
— Първо искам всичко да стане прозрачно — казах. — Всички сметки. Всички преводи. Всички задължения. След това ще реша.
Адвокатката кимна, сякаш точно този отговор беше очаквала.
— Тогава започваме с нотариално споразумение — произнесе тя и придърпа към себе си празен лист. — Ще опишем какви документи трябва да бъдат предоставени и в какъв срок.
После вдигна поглед към Александър и тонът ѝ стана още по-делови.