Очите ѝ прескачаха от ред на ред — януари, февруари, март. Червено, червено, зелено. После пак червено. И още едно червено. Гледах я как смисълът на числата започва да стига до нея — не изведнъж, а бавно, на пластове. Как в главата ѝ се пренареждаше всичко: не четиристотин лева, не шестстотин, а три хиляди шестстотин и четири. Не „позабавил се малко“, а половин година нечия заплата. Тя събираше осем хиляди за първоначална вноска по ипотека, а три хиляди и шестстотин за детето му бяха представени като някаква дребна формалност.
Обърнах следващия лист.
— Това тук е копие от молбата до съдебния изпълнител — казах. — Входящ номер, дата — шести. Подадена е преди седмица. Изпълнителното дело вече е образувано.
— Какво означава това? — гласът на Албена Костова вече не звучеше по същия начин. Беше станал по-тънък, почти безплътен. От онази жена, която преди по-малко от час потропваше с токчета в коридора ми, не беше останало почти нищо.
— Означава, че до две-три седмици съдебният изпълнител ще изпрати запитвания до банките за сметките му. След това ще бъдат наложени запори до пълното изплащане на сумата. На всички сметки. Включително и на тази, в която събирате пари за първоначалната вноска.
Не изпитвах победа. Нямаше злорадство, нямаше радост. Вътре в мен беше само тихо. Така, както става тихо, когато дълго си носил тежка чанта и най-сетне я оставиш на пода.
Албена рязко се изправи. Табуретката изскърца по плочките. Тя грабна телефона си и избра Антон Александров. Един сигнал. Втори. Този път той не вдигаше веднага. Трети. Четвърти. На петия най-после отговори.
— Излъгал си ме — заговори тя бързо, почти без да си поема въздух. Думите се препъваха една в друга, а гласът ѝ трепереше. — Четиристотин лева, така ли? Четиристотин? Тук има документи за три хиляди шестстотин и четири! Съдебен изпълнител! Щели са да запорират сметките! Каква ипотека, Антон? Каква ипотека, когато имаш дълг за половин година назад?
От слушалката се чуваше приглушено мърморене. Той казваше нещо, оправдаваше се, опитваше се да замаже положението. Неясно, тихо, без сила.
Албена не го изслуша. Натисна бутона за край на разговора. Пъхна телефона в чантата си и се опита да я закопчее, но пръстите ѝ не ѝ се подчиняваха. Ципът заяде. Тя дръпна по-рязко, после се обърна и тръгна към вратата.
На прага обаче спря. Погледна ме през рамо.
— Защо ми показа всичко това?
Бях останала в рамката на вратата към кухнята, с рамо опряно в касата. Папката още лежеше отворена на масата.
— Защото вие дойдохте в дома ми — отвърнах спокойно. — В апартамента, където спи детето ми. И поискахте от мен да се откажа от пари, които по закон са негови. Не мои. Негови. На седемгодишно момче, което мечтае за раница с ракета. Аз не ви дължа нищо. И няма да подпиша никакъв отказ.
Албена натисна дръжката. Излезе. Вратата се затръшна след нея и коридорът потъна в тишина.
Останах права в антрето. Мирисът на парфюма ѝ още се задържаше във въздуха — сладникав, натрапчив, чужд. От кухнята идваше миризма на изстинала елда. От стаята на Николай Цветанов не се чуваше нищо. Беше заспал.
Приближих се до рафта и взех телефона си. На екрана светеше записът: четиридесет и седем минути и четиринадесет секунди. Натиснах „стоп“. Запазих файла. После си го изпратих на имейла — за всеки случай, второ копие никога не е излишно.
След това седнах на същата табуретка, на която допреди малко беше седяла Албена. Дървото още пазеше топлината ѝ. На масата беше останал нейният лист — „заявление за отказ“. Хванах го с два пръста, сгънах го внимателно и го прибрах в папката. И това можеше да потрябва.
Същата вечер, малко след десет, телефонът ми изписука. Уведомление от банката. Превод — деветстотин лева. От Антон Александров. Без текст, без обяснения, без обаждане. За първи път от шест месеца беше превел пари сам, без молби, без напомняния и без унизителни разговори.
Месец по-късно получих съобщение от кантората на съдебния изпълнител. Сметката на Антон Александров беше запорирана, а сумата от две хиляди седемстотин и четири лева беше събрана принудително за погасяване на задължението. Остатък: нула. Дългът беше приключен.
Албена Костова изчезна от тази история. Не знам подробности, а и честно казано, не искам да ги знам. Вероятно, когато най-после е пресметнала всичко без чужди обяснения и красиви обещания, ипотека с човек със запорирани сметки вече не ѝ се е сторила толкова добра идея.
След запора Антон престана да звъни на Николай. Преди го правеше веднъж на две-три седмици — кратко, сухо, колкото да отбие номера. После и това спря. Един ден Николай ме попита:
— Мамо, татко ще се обади ли?
Погалих го по косата.
— Не знам, мъничък. Но аз съм тук.
Той кимна, сякаш беше приел отговора, и се върна към конструктора си. На седем години децата вече разбират много повече, отколкото на възрастните им се иска.
През август му купих раницата. Синята. С ракетата. Същата, която беше гледал толкова дълго. Стоях в магазина, държах я в ръце и си мислех, че тези пари не са милостиня. Не са жест на добра воля. Не са услуга. Това е нещо, което синът ми има право да получи само защото се е родил. И за първи път от две години не ми се наложи да се унижавам, за да го получа.
Вечерта стоях в антрето. Вратата беше затворена. Обикновена врата — бяла, с най-обикновена брава. Месец по-рано я бях отворила на чужд човек, дошъл да поиска нещо, което принадлежеше на детето ми. А сега тя отново беше просто врата. Врата към дом, в който с Николай бяхме защитени. Дом, в който миришеше на елда, а не на чужд парфюм. И в който на рафта лежеше телефон — този път без включен запис.
А вас някога карали ли са да се откажете от правата си, само за да бъде удобно на някой друг?