Нито „как е синът ми“, нито „поздрави го“, нито дори едно сухо „за детето ще помагам по друг начин“. Само това: „нека подписва“. Сякаш собственото му дете беше някакъв ред в договор, който можеш да задраскаш с химикал и да забравиш.
Точно тогава откъм коридора се чуха стъпки. Леки, боси, по линолеума.
Николай Цветанов стоеше на прага на кухнята. Беше по пижама с ракети, косата му стърчеше на всички страни от съня, а очите му още бяха замъглени. Гледаше телефона в ръката на Албена Костова, откъдето допреди миг звучеше гласът.
— Мамо, татко ли се обажда?
Албена Костова се обърна рязко и млъкна. За кратка секунда по лицето ѝ премина нещо. Не бих го нарекла срам. По-скоро объркване. Тя явно не беше предвидила появата на детето. Беше дошла при „бившата жена“, не при майка.
Оставих чашата на плота, приближих се до Николай Цветанов и клекнах до него.
— Не, слънце. Не е татко. Дошла е една леля по работа. Върни се в стаята си, аз ще дойда след малко, става ли?
Той погледна първо Албена Костова, после телефона ѝ, после мен. Кимна тихо и се прибра. След секунди чух как завивката прошумоля, а после отново тръгна детското филмче.
Затворих вратата на стаята му и останах за миг в коридора. Подпрях чело на касата. После поех въздух, издишах бавно и се върнах в кухнята. Всичко в мен се беше свило на възел. Синът ми току-що беше чул как баща му говори за „тия жени“, сякаш ставаше дума за досадни непознати. Седемгодишно дете. То вече разбира. Може би не всяка дума, но тона — със сигурност.
Албена Костова сложи телефона с екрана надолу върху масата. Антон Александров явно вече беше затворил. Беше казал каквото имаше да казва. В кухнята настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник, лекото капене на крана в мивката и приглушена музика от апартамента над нас. Стоях до вратата и се питах дали Албена Костова вече е разбрала, че Антон Александров няма да ѝ бъде опора. Или още вярваше, че той е човекът, който „се разкъсва“ между всички.
После тя направи нещо, което не очаквах. Смени тона си изцяло.
— Чуй ме — каза меко, почти съчувствено. — Виждам, че ти е тежко. Сама с дете, работа, сметки… Разбирам те. Нека поговорим като жена с жена. Защо са ти съдилища, съдебни изпълнители, нерви? Подпиши и да приключим спокойно. Може да помагаме по човешки — подаръци за детето, дрехи, неща, които му трябват. Без документи, без разправии.
Гледах я мълчаливо. И за една секунда — само за една — през ума ми мина, че може би е права. Че може би така би било по-лесно. Да подпиша, да спра да звъня, да спра да пресмятам, да не чакам всяко първо число превод, който така или иначе няма да дойде. Да извадя Антон Александров от финансовия ни живот така, както вече го бях извадила от личния си.
Може би наистина щеше да е по-просто.
Но Албена Костова не успя да се сдържи. Трябваше да добави още нещо.
— Защото, знаеш ли — наведе се към мен през масата и парфюмът ѝ стана почти задушлив, — Антон Александров може и да напусне работа. Официално. После ще си получава парите на ръка и ти няма да видиш нищо. Нито лев. Ние ще се оправим. А ти с детето…
Не довърши. Нямаше и нужда.
Това вече не беше молба. Беше заплаха. Ясна, конкретна, изречена в моята кухня, докато записът вървеше.
Погледнах я право в очите. Спокойно. Без гняв. Без страх. Прибрах един кичур зад ухото си и казах:
— Току-що, при включен запис, заявихте, че мъжът ви е готов да напусне работа, за да не плаща издръжка на собственото си дете. И че и двамата сте наясно с това. Благодаря ви. Ще ми бъде полезно.
Албена Костова застина. Ръката ѝ с бордовия маникюр остана неподвижна върху масата.
— Какъв запис?…
Кимнах към рафта. Телефонът стоеше изправен, екранът му светеше.
Тя обърна глава. Видя го. И лицето ѝ пребледня.
Поставих длан върху папката с документите.
Отворих скоросшивателя. Бавно. Така, както отварям служебни документи пред доставчик, който се опитва да надуе цената. Подредено, хладнокръвно, без излишни движения. Всяка страница беше на мястото си.
— Ето — обърнах първия лист към Албена Костова. — Това е справка за плащанията. Двадесет и четири месеца. В зелено са отбелязани преводите, които са постъпили. В червено — месеците без плащане. Виждате ли? Тринадесет червени реда. Тринадесет месеца без издръжка.
Тя гледаше листа. Ноктите ѝ вече не потропваха по масата. Ръцете ѝ лежаха неподвижно.
— Нататък — прелистих. — Изчисление на задължението. По съдебното разпореждане сумата е триста и осем лева месечно, което отговаря на двадесет и пет процента от дохода му. Тринадесет пропуснати плащания. Приспаднати са два еднократни превода — за рождения ден и за Нова година, по двеста лева. Крайната сума е три хиляди шестстотин и четири лева.
Казах го равномерно. Без натиск, без злорадство. Просто числа. Факти. Нещото, което умея най-добре — да подреждам хаоса в ясни редове.
Албена Костова вдигна очи към мен. В тях вече нямаше онази увереност, с която беше прекрачила прага ми. Имаше нещо друго — неразбиране, а може би първият проблясък на съмнение.
— Колко?… — попита тихо. — Той каза, че става дума за четиристотин лева. Най-много шестстотин.
— Три хиляди шестстотин и четири — повторих. — Лева. Ето разчета. Всеки ред е с дата и сума. Можете да проверите.
Албена Костова взе листа. Пръстите ѝ едва забележимо потрепериха; вече изобщо не приличаше на жената, която преди минути уверено беше извадила своите документи от чантата.