— Подпиши ето тук — Албена Костова посочи с острия си нокът празната линия най-долу. — И повече няма да те занимаваме.
Вдигнах очи към нея. Беше някъде към трийсет и пет — поддържана, самоуверена, от онези жени, които влизат в чужд дом така, сякаш вече са получили ключ. Седеше в моята кухня с вид на човек, дошъл да си прибере нещо свое. Все едно аз ѝ дължах обяснение, а не обратното.
— За какво ви е това? — попитах спокойно.
Албена Костова се изправи леко на стола, сякаш беше чакала точно този въпрос.
— Ето за какво. С Антон Александров искаме да започнем нормално семейство. Гледаме жилище, трябва ни кредит, първоначална вноска. Не ни достигат около осем хиляди лева. Ако ти се откажеш от издръжката, след година и половина ще сме се оправили. А сега той всеки месец ти превежда пари и сметките ни не излизат.
Всеки месец.
Едва се сдържах да не се изсмея. За две години от двайсет и четири плащания имаше единайсет. Това ли наричаха „всеки месец“? Интересно ми беше дали Антон Александров ѝ го беше представил така — като редовен и отговорен баща. Или беше излъгал и за размера на парите.
Но не възразих. Не още. Само скръстих ръце пред гърдите си и я оставих да говори.
— Ти работиш — продължи Албена Костова. Мина на „ти“ така естествено, сякаш бяхме стари познати. — Справяш се сама. Детето е облечено, нахранено, има всичко. За какво са ти тези пари? Това е формалност.
Формалност.
Около триста и десет лева на месец — формалност. За нея може би беше точно това. За мен обаче тези пари означаваха курса по роботика, на който Николай Цветанов ходеше всеки вторник. Означаваха зимното яке, което купих през ноември. Означаваха три посещения при зъболекаря, защото млечните зъби не чакат удобен момент.
Албена Костова очакваше отговор. Почукваше с нокти по масата — бордо, идеално оформени, твърди като малки остриета. В нейната глава всичко явно изглеждаше много просто: подписваш един лист и въпросът приключва.
— Антон Александров знае ли, че сте тук? — попитах.
Настъпи кратка пауза. Толкова кратка, че друг можеше и да не я забележи. Аз я забелязах. Албена Костова намести чантата върху коленете си.
— Това е наше общо решение — отвърна тя.
— Щом е общо, нека дойде лично. Да седне срещу мен и да ми каже в очите: синът ми не ми трябва, не искам да плащам за него. Тогава можем да разговаряме.
Очите ѝ се присвиха. Не го беше предвидила. Беше дошла при уморената, кротка бивша съпруга, която би трябвало да се уплаши, да се обърка и да подпише. Само че аз нито се уплаших, нито подписах.
— Ти явно не разбираш — гласът на Албена Костова стана по-студен. — На него му е трудно. Разкъсва се между вас. Ти изстискваш пари от него, а той се опитва да си подреди живота наново.
Изстисквам пари.
Прибрах зад ухото си кичур коса, който беше паднал пред лицето ми, и се обърнах към печката. Пуснах чайника не защото ми се пиеше чай, а защото трябваше да направя нещо с ръцете си. Трябваше да ѝ обърна гръб, за да не види изражението ми. Водата зашумя, после завря. Налях я в чаша, пуснах пакетче мента и зачаках да се оцвети. Зеленикавата пара се вдигна нагоре и се смеси с тежкия парфюм на Албена Костова. Чаят излезе горчив — бях забравила захарта. Изпих го права до прозореца, усещайки погледа ѝ в гърба си.
— Не изстисквам нищо — казах, без да се обръщам. — Получавам това, което съдът е определил. Нито повече, нито по-малко.
— Съдът, съдът… — изсумтя Албена Костова. — При вас всичко е през съд. Нормалните хора се разбират.
Върнах се на масата и седнах срещу нея. Между нас остана чашата — още топла, с тънка струйка пара над ръба.
— Опитвах се да се разбера — отвърнах. — Два пъти само тази година. Първия път му изпратих подробна сметка — колко дължи и за кои месеци. Прочете съобщението и не отговори. Втория път предложих график: по двеста лева на месец към старото задължение, плюс текущата издръжка. Съгласи се. А още следващия месец не преведе и стотинка.
Албена Костова замълча. После дръпна ципа на чантата си — рязко, нервно, почти с яд.
— Добре — каза тя. — Щом не може по човешки, ще му звънна. Тук, пред теб. И той сам ще ти го каже.
Извади телефона си и намери номера. Аз не казах нищо. Само хвърлих бърз поглед към рафта. Моят телефон стоеше там неподвижно, а малката червена точка на записа едва забележимо примигваше.
Албена Костова натисна бутона за повикване и включи високоговорителя.
Един сигнал. Втори. На третия Антон Александров вдигна.
— Албена, какво има?
Гласът му изпълни кухнята — остър, раздразнен, нетърпелив. Не го бях чувала повече от половин година. Последния път му се обадих, за да му напомня за рождения ден на Николай Цветанов. Той каза само „добре“ и повече не се обади.
— При бившата ти съм — произнесе Албена Костова високо, почти театрално. — Отказва да подпише. Говори с нея.
От другата страна се чу пауза. Някъде зад него боботеше телевизор.
— Албена, казах ти да се оправиш сама. Писна ми от тия женски разправии.
Женски разправии.
Синът му, издръжката му, дългът му — и за него всичко това беше „женски разправии“. Стоях до прозореца, стисках чашата с две ръце и мълчах. Беше изстинала, но не я оставях. Трябваше да се държа за нещо.
— Антон Александров, тя не разбира — повиши тон Албена Костова. — Обясни ѝ нормално. Кажи ѝ, че сте се разбрали.
— Слушай, нека подписва и да приключваме. Омръзнаха ми тези истории. Иска пари — да работи. Уморен съм.
За Николай Цветанов не каза нито дума.