Звънецът на входната врата издрънча към седем и половина вечерта. Избърсах мокрите си ръце в кухненската кърпа, надникнах през шпионката и не разпознах жената отвън.
На стълбищната площадка стоеше непозната с тъмно палто. Високи токчета, чанта през рамо, безупречен маникюр — изглеждаше така, сякаш отива на делова среща. Само че тази среща си я беше насрочила сама.
— Нели Емилова? — гласът ѝ прозвуча твърдо, почти заповеднически. — Аз съм Албена Костова. Трябва да поговорим.
Не отговорих веднага. Зад гърба ми, от стаята, се чуваше детско филмче — Николай Цветанов го гледаше преди сън. В кухнята миришеше на елда с кюфтета, обикновена четвъртъчна вечер. И точно тогава на прага ми се появяваше жена, която бях виждала единствено на снимки в чужд профил.
— Аз съм с Антон Александров — добави тя, сякаш това обясняваше всичко. — Пуснете ме, моля. Това не е разговор за стълбището.
Можех да не отключа. Имах пълното право да я оставя отвън. Но нещо вътре в мен прошепна: чуй какво има да каже. Може да ти потрябва. Може би точно днес.
Разводът ни беше преди две години. По съдебен ред, както си му е редът — тогава Николай беше на пет, а съдът определи издръжка. Двадесет и пет процента от заплатата. Около триста и десет лева месечно. Не богатство, не нещо невъзможно — просто сума, с която се покриваха кръжоци, дрехи и онази част от живота на детето, която Антон спря да забелязва в мига, в който се изнесе.
Първата година плащаше. Не винаги навреме, но все пак превеждаше парите. После започна да пропуска. Един месец. После втори. После трети поред. Звънях му — отговаряше: „Скоро ще ти ги пратя.“ Пишех му — виждаше съобщенията и мълчеше. Веднъж направих таблица: дати, суми, липсващи преводи. Изпратих му я в месинджъра. Прочете я. Не написа нито дума.
От двадесет и четири дължими плащания за две години бяха пристигнали единадесет. Тринадесет пъти парите просто не бяха преведени. Аз смятах точно — това ми е работата. Като специалист по доставки човек се научава да знае цената на всеки лев и стойността на всеки документ. Три хиляди и шестстотин лева. Толкова Антон дължеше на собствения си син.
Преди седмица Николай ме попита за ученическа раница. През септември щеше да бъде във втори клас и искаше синя — с ракета отпред, като на един негов съученик. Отворих бележките в телефона и започнах да пресмятам. Униформа — около осемдесет лева. Учебни помагала — седемдесет. Канцеларски материали — тридесет. Раница — сто. Резервни обувки, спортен екип, торба за физическо. Подготовката за училище излизаше около седемстотин и шейсет лева. И тогава ми стана съвсем ясно: тези три хиляди и шестстотин не бяха някакъв сух дълг на хартия. Това бяха почти пет такива подготовки. Пет пъти да облечеш, обуеш и изпратиш детето си на училище. А през същото време Антон си беше купил нов телефон и нито веднъж не попита как е синът му.
Още същата вечер извадих съдебното решение от чекмеджето на бюрото, седнах и написах молба до съдебния изпълнител. Приложих банково извлечение — всеки превод и всяка липса си личаха ясно. На шесто число молбата беше приета. В рамките на три дни беше образувано изпълнително дело.
И ето я сега Албена Костова — на прага ми.
Отворих вратата по-широко.
— Заповядайте в кухнята.
Тя влезе. Мирисът на парфюма ѝ — тежък, сладникав — мигом изпълни коридора. Токчетата ѝ изтракаха по плочките. От стаята Николай извика: „Мамо, кой дойде?“ — „Никой, миличък. Гледай си филмчето.“ Затворих вратата на детската и тръгнах след Албена.
В кухнята лампата светеше ярко, а на котлона изстиваше тиганът с кюфтетата. Прозорецът беше леко открехнат — отвън влизаше вечерен хлад и мирис на мокър асфалт. Всичко беше както винаги. Само гостенката не беше обичайна.
Върху кухненската маса лежеше папка с документи. Бях я оставила там още сутринта — професионален навик, да подреждам предварително всичко важно. Албена не ѝ обърна внимание. Настани се на табуретката, сложи чантата върху коленете си и започна да оглежда кухнята така, сякаш преценяваше апартамента преди покупка.
Аз извадих телефона от джоба си и го поставих на рафта над плота за рязане. Обърнах екрана към Албена. Подпрях го в буркан с булгур, за да не падне, и натиснах запис.
В собствения си дом имам право да записвам каквото се случва. Това също го знаех — бях проверила още миналата седмица, когато подавах молбата. Ръцете ми не трепереха. На работа водя преговори с доставчици, които те гледат в очите и лъжат за срокове и цени. Тук положението беше горе-долу същото.
— Чай? — попитах.
— Няма нужда — отсече Албена. Дългите ѝ бордо нокти почукаха по масата. — Няма да се бавя.
Тя разкопча чантата си и извади сгънат лист.
Албена разгъна хартията и я плъзна пред мен върху масата. Листът беше топъл — явно беше стоял в чантата, притиснат до тялото ѝ. Наведох се да прочета. Заглавието гласеше: „Заявление за отказ от събиране на издръжка“. Беше разпечатано на обикновен принтер, с леко разкривен шрифт, а най-долу имаше празен ред за подпис. Беше го свалила от интернет. Вероятно от някой сайт с готови образци, където половината документи нямат никаква правна стойност.
Разбрах го веднага. Всеки ден работя с договори — истински и фалшиви. Този беше от фалшивите. Но аз не казах нищо.