— Аз… няма повече да се срещам с него. Не е редно.
— Галина, защо всъщност ми се обаждате?
— Исках да ви предупредя. И да се извиня. И още нещо… Той ми показваше ваша снимка. Говореше разни неща. Неприятни.
— Че съм дебела ли?
— Да… Съжалявам.
— Благодаря ви за обаждането, Галина. Но ако искате, продължете да се виждате с него. На мен ми е все едно.
Затворих. И наистина ми беше все едно.
Вечерта Калин Дунавски се прибра бесен.
— Какво си казала на Галина?!
— Че може да продължите да се срещате.
— Тя ме заряза! Каза, че не иска да има нищо общо с женен мъж!
— Грижите на индианците не тревожат шерифа.
— Ти си виновна за всичко! Заради теб животът ми се разпада!
— Заради мен? — засмях се аз. — Калине, животът ти се разпада заради самия теб. Аз просто спрях да го крепя вместо теб.
— Отмъщаваш ми!
— Не. Отмъщението изисква чувства. А към теб аз вече не изпитвам нищо. Абсолютно нищо.
Той ме сграбчи за раменете.
— Ива, моля те! Обичам те!
— Не, Калине. Ти обичаш удобството. Харесва ти някой да се грижи за теб. Да има изгладени ризи, топла вечеря, подреден дом. Но мен не ме обичаш.
— Не е вярно!
Измъкнах се от ръцете му.
— Знаеш ли кое е най-смешното? Онази вечер наистина правех кюфтета. За празничната ти вечеря. Четирийсет и пет броя — по едно за всяка твоя година. Исках да те изненадам. Само че ти ме изпревари.
Калин се отпусна тежко на стола.
— Какво да правя сега?
— Научи се да готвиш кюфтета. Или си намери друга „дебелана“, която да ти ги меси. А аз тръгвам — след час съм на йога.
Излязох от кухнята и го оставих сам. В огледалото в коридора видях отражението си. Да, все още бях пълна. Но очите ми вече не бяха угаснали. А усмивката ми беше истинска.
Телефонът ми светна с ново съобщение от непознат номер: „Ива, Максим Кирилов съм, от залата. Какво ще кажеш за кафе след тренировката?“
Усмихнах се и написах: „Само ако не е във френски ресторант. Предпочитам домашната кухня.“
От кухнята се чу трясък. Калин се опитваше да готви. Нека. Всеки си има свой живот. Моят — без кюфтета за неблагодарен съпруг — тепърва започваше.
А онези четирийсет и пет празнични кюфтета дадох на съседката пенсионерка. Жената се разплака от благодарност. Ето кой умее да цени простите неща. За разлика от някои хора.