— В кафенето на централния булевард.
Настъпи такава тишина, че се чуваше как тиктака часовникът.
— Ива, мога да ти обясня…
— Няма нужда. Аз вече обясних всичко. На Невена. Днес минах през нея.
— КАКВО?!
— Спокойно, Калине. Просто си поговорихме. Като жена с жена.
През следващите дни Калин се влачеше из къщата като ударен с мокър парцал. Невена престана да му вдига телефона. А и в службата го гледаха накриво — защото не бях посетила само нея.
— Иве, хайде да поговорим…
— За какво? За това колко са ти омръзнали моите кюфтета ли?
— Прости ми. Държах се като пълен глупак.
— Това не е новина.
— Кажи ми какво да направя, за да ми простиш.
Сложих пред него чиния. С кюфтета.
— Яж.
— Иве…
— Казах да ядеш. И добре запомни вкуса им. Това са последните кюфтета, които приготвям за теб.
— Искаш развод?
— Не. Разводът е прекалено лесен изход. Ще живееш тук. Но ще си готвиш сам. Сам ще си переш. Сам ще чистиш стаята си. Аз ще се грижа единствено за децата.
— Това не е честно!
— А да лъжеш жена си двайсет години честно ли беше?
Мина месец. Калин свали десет килограма — ту пресоляваше всичко, ту го прегаряше до неузнаваемост. Собствените си манджи не можеше да преглътне и започна да се храни по заведения. Невена така и не отговори на нито едно негово обаждане. После разбрах, че не съм била единствената, която я е посетила — още три съпруги на нейни „обожатели“ също решили да се запознаят с нея.
Аз пък се записах във фитнес. Не заради Калин — заради себе си. Намерих време между смените. Свалих пет килограма, но по-важното беше друго: тялото ми отново започна да се усеща силно.
— Мамо, ти направо се подмладяваш! — възкликна Полина.
— Старая се, миличка.
Калин правеше опити да поправи нещата. Носеше цветя — аз ги давах на дъщеря ни. Купуваше бонбони — отиваха при сина ни. Канеше ме на ресторант — аз само се засмивах.
— Защо? Нали там е като в столова. Не е като вкъщи.
В събота ми се обади непозната жена.
— Ива? Казвам се Галина Любомирова. Аз… аз се виждам с вашия съпруг.
— Поздравления. Искате ли рецепта за кюфтета?
— Какво? Не… Исках да се извиня.
— На мен? За какво точно?
— Не знаех, че е женен. Каза ми, че е разведен. Вчера видях халката му и започнах да го разпитвам…
— И той си призна?
— Да. Обясни, че живеете като съквартиранти. Че бракът ви съществува само на хартия.
— Е, донякъде е вярно.