— Кучка — изсъска Светослав Ковач през зъби.
Теодора бавно обърна глава към него. Гласът ѝ прозвуча спокойно, но в него нямаше и капка колебание.
— Утре напускате. И двамата.
Думите ѝ сякаш се стовариха върху масата като тежки камъни.
Светослав Ковач замръзна с полуопечената наденичка в ръка.
— Къде ще ходим?
— При майка ти. При познати. На края на света, ако искаш. Не ме интересува.
— Аз живея тук! — кресна той. — Имам адресна регистрация!
— Имаш временна регистрация — поправи го Теодора. — Днес подадох заявление в общината за заличаването ѝ. Основанието е прекратяване на семейните отношения. А утре внасям молба за развод.
Ралица изпусна пакета с нудъли. Сухите парченца се пръснаха по плота и масата.
— Как така развод? Ами аз?
Теодора се засмя кратко. Не защото ѝ беше смешно, а защото вече не можеше да повярва на тази наглост.
— Теб не съм те осиновявала. Така че си събираш нещата и заминаваш.
— Никъде няма да ходим! — Светослав Ковач блъсна пресата върху масата. — Това жилище е и мое! Аз съм правил ремонт тук!
— Сменил си тапетите в коридора? Чудесно. Можеш да ги отлепиш и да си ги вземеш за спомен.
След тези думи Теодора се обърна и излезе към спалнята.
Четвъртък вечер.
Теодора се прибра от работа по-рано от обикновено. Още щом отключи, усети нещо необичайно — в апартамента беше тихо.
Тя влезе в хола.
На пода бяха наредени две пътни чанти и три големи черни чувала за боклук.
Ралица седеше на дивана, облечена с дебело яке и шапка. Очите ѝ бяха зачервени от плач.
Светослав Ковач пушеше на балкона.
Теодора щракна ключа за лампата.
— Браво. Успели сте да си съберете багажа преди да се върна.
Светослав Ковач се появи от балкона и без никакво притеснение издуха дима право в стаята.
— Тръгваме си — каза той. — Но ще ни върнеш парите. За сметките. И за ремонта.
— Разбира се — кимна Теодора. — Ще ти ги преведа по картата. Веднага след като ти ми преведеш половината от вноските по ипотеката за трите години брак. Излиза около трийсет хиляди лева. Да започнем ли да смятаме?
Челюстта на Светослав Ковач се стегна. Мускулите по лицето му заиграха.
— Задави се с тоя апартамент, гадино.
Той грабна една от чантите. Ралица се изправи и преметна раницата си през рамо.
Теодора пристъпи към вратата на хола и застана напречно пред изхода.
Погледът ѝ се плъзна по Ралица — по чисто новото пухено яке, по ботушите от естествена кожа, по марковата ѝ шопър чанта.
После очите ѝ се спряха върху ръкава на якето.
— Събличай го.
Ралица застина.
— Какво?
— Казах: свали якето. И отвори раницата.
Светослав Ковач пусна чантата на пода.
— Ти съвсем ли превъртя? Навън е минус два!
Но Теодора не гледаше него. Очите ѝ бяха приковани в Ралица.
— Това яке е купено през септември. С моя бонус. Подарих ти го „за да имаш приличен вид, докато си търсиш работа“. Работа така и не намери. Значи подаръкът се отменя.
— Теодора, моля те! — Ралица се притисна към стената. — Ще замръзна! Нямам друго зимно яке! Мама изхвърли старите ми дрехи при преместването!
— Това не е мой проблем. Събличай.
Ралица погледна към брат си, търсейки подкрепа.
Светослав Ковач обаче мълчеше. Беше забил поглед в пода и не каза нито дума.
— Светльо, кажи ѝ нещо! — изхлипа тя.
Теодора направи още една крачка напред.
— Или якето остава тук, или веднага звъня на полицията и подавам сигнал за кражба. Открадна ми крем за сто и четирийсет лева. Пазя касовите бележки. Ще отидем заедно в районното и там ще обясняваш дали Красимира Борисова си е мазала ръцете с него, или не.
Сълзите потекоха по бузите на Ралица. С треперещи пръсти тя разкопча ципа.
Якето се свлече на пода. Отдолу беше само с тънък пуловер.
Теодора го побутна с крак към дивана.
— А сега изходът е натам.
Тримата излязоха в коридора. Светослав Ковач влачеше чувалите и чантата. Ралица вървеше след него по пуловер, прегърнала се с две ръце, сякаш така можеше да се стопли.
Теодора остана на прага и ги наблюдаваше как чакат асансьора.
Вратите се отвориха. Светослав Ковач влезе пръв. Ралица се обърна за последен път. Устните ѝ трепереха.
— Ти си чудовище — процеди тя.
Теодора не отговори. Само натисна бутона за затваряне на вратата на етажа. Тежката брава щракна.
После се върна в кухнята.
В апартамента цареше съвършена, звънтяща тишина.
Нямаше миризма на чужда пот. Нямаше пържен лук. Нямаше чужди стъпки, чужди вещи, чуждо присъствие.
Теодора извади малкото ключе от джоба си и отключи катинара на големия бял хладилник.
Вътре беше чисто.
Тя се усмихна.