— Моята дебелана сигурно пак у дома меси кюфтета — подсмихваше се Калин Дунавски, обгърнал през кръста стройна брюнетка. — Представяш ли си, Невена? Всяка вечер едно и също: супа, кюфтета, макарони. Все едно живея в ведомствен стол, честна дума!
— Горкичкият ми — измърка девойката и внимателно оправи вратовръзката му. — Но аз ще ти подаря истински празник за небцето. Помниш ли онзи френски ресторант?
— Как да не помня! — Калин я целуна шумно по бузата. — Там поне човек се чувства като човек, а не като мъж на някаква домакиня.
— А тя изобщо нещо друго умее ли, освен да пържи кюфтета? — изкикоти се Невена Стоянова и се притисна още по-плътно към него.
Стоях пред входа на кафенето, стиснала телефона в ръка. Бях дошла да взема поръчаната торта за рождения му ден — на следващия ден Калин навършваше четирийсет и пет. Бях я поръчала специално, с надпис „На любимия съпруг“. Глупачка.
Преди двайсет години Калин ме носеше на ръце. Съвсем буквално. На първата ни среща си изкълчих глезена, а той ме занесе чак до апартамента ми на четвъртия етаж. После всеки ден ми носеше цветя, докато кракът ми оздравя.
— Ива, ти си моята принцеса — шепнеше ми тогава. — Цял живот ще те нося на ръце.
След раждането качих килограми. Първо десет, после още петнайсет. Калин ме успокояваше, че няма значение, важното било синът ни да е здрав. После се роди и дъщеря ни. И към тялото ми се прибавиха още десет.
— Ива, няма ли да се запишеш на фитнес? — подхвърли той преди около три години.
— Калине, след работа едва се влача. После децата, уроците, вечерята…
— Поне опитай. За себе си трябва да го направиш.
Опитвах. Наистина. Но след две смени в магазина ми оставаха сили единствено да се добера до вкъщи и да нахраня семейството. А Калин все по-често започна да се прибира късно. Фирмени събирания, делови срещи, преговори.
Обърнах се и напуснах кафенето. Тортата така и не взех — нека си стои там. У дома извадих кайма от фризера. Щом искаше кюфтета, кюфтета щеше да има.
Калин се прибра малко преди полунощ. Пиян.
— Ивааа! — изрева още от прага. — Къде са ми чехлите? Вечно всичко разхвърляш!
Без да кажа дума, сложих пред него чиния с кюфтета.
— Пак ли кюфтета? — лицето му се изкриви от недоволство. — Докога едно и също? Толкова ли не можеш да сготвиш нещо различно?