— Свободни пари вече нямаме — отвърна Росица, без да отмества поглед. — Това е майка ми, Георги. В едно семейство хората си подават ръка, когато стане беда. А юбилеят е само дата. Няма да избяга. Ще го отбележиш догодина. Или ще се съберем на вилата, ще изпечем месо на скара — нали гледаш какво хубаво време обещават.
Георги Любомиров хвана главата си с две ръце, сякаш се опитваше да я задържи да не се пръсне. Започна да крачи нервно из стаята, после рязко бръкна в джоба си и извади телефона. Пръстите му трепереха, докато търсеше номера на ресторанта.
— Ало! Добър ден, Георги Любомиров се обажда. Имахме резервация за банкет в събота… Жена ми я е отказала… Да, по погрешка! Искам да я възстановя… Как така залата вече е заета? От кого е заета?!
Докато слушаше обяснението отсреща, лицето му постепенно се покри с червени петна. Накрая прекъсна разговора и захвърли телефона върху креслото.
— Дали са залата на други. Някаква фирма щяла да прави корпоративно тържество.
Росица продължи мълчаливо да сгъва изпраното бельо, сякаш думите му изобщо не я засягаха.
— А аз как ще гледам хората в очите? — гласът на Георги изведнъж се пречупи и премина в вик. — Какво ще кажа на Любен Пиринки? На роднините? Аз вече съм им казал часа, мястото, всичко! Как да им обясня сега? Че жена ми е взела тайно парите и е провалила целия празник ли?
— Ще им кажеш истината — отговори Росица със същото спокойно равнодушие. — Че в семейството е възникнала извънредна ситуация. Че е трябвало спешно да се спаси къщата на тъща ти, преди да се разпадне от влага. Убедена съм, че приятелите ти ще проявят разбиране. Нали ти самият каза, че при такива обстоятелства човек няма избор. Или според теб твоята майка заслужава помощ, а моята трябва да седи с легени под течащия таван?
Георги я гледаше със смесица от ярост и безпомощност. Беше свикнал Росица да отстъпва. Свикнал беше тя да преглъща обидата, да поплаче тихо в банята и после пак да му стопли вечерята, сякаш нищо не се е случило. Никога досега не я беше виждал такава — хладна, непоклатима, напълно спокойна. Като стена, в която думите му се блъскаха и падаха безсилни.
— Направила си го нарочно — изсъска той. — Заради почивката. Решила си да ми го върнеш.
— Просто ни спестих още безсмислени спорове.
Росица се изправи, взе купчината сгънати дрехи и мина покрай него към гардероба. Отвори вратата, подреди прането на рафта и едва тогава заговори отново, без дори да се обърне.
— Сам решавай как ще излезеш от положението. Можеш да поръчаш пици вкъщи. Можеш да се обадиш на всички и да кажеш, че си болен. Това вече не е моя грижа. В събота сутринта заминавам при мама. Трябва да приема ремонта от майсторите по покрива.
Георги се отпусна тежко в креслото и дори не забеляза, че седна върху собствения си телефон. Прегърби се, вперил поглед в една точка на килима. Цялата му самоувереност се изпари за миг. Изведнъж му стана ясно, че това не е поредната женска истерия, която може да бъде изчакана, докато отмине. Беше премерен, хладнокръвен удар, нанесен точно там, където го болеше най-много — по гордостта му и по образа му пред приятелите. А той нямаше с какво да отвърне. Собствените му думи го бяха заковали на място по-здраво от всякакво обвинение.
В събота сутринта Росица седеше в кухнята и пиеше кафе. Георги беше срещу нея на масата. Очите му бяха зачервени от безсъние. Предната нощ почти до разсъмване бе звънял на гостите, измисляйки несръчни оправдания — ту спукана тръба в ресторанта, ту внезапно хранително натравяне, ту някакво объркване с организацията. Накрая за вечерта бяха останали само двама от най-близките му приятели, които щяха да минат за кратко и да поседят в кухнята с купени салати от магазина.
Росица изпи последната глътка кафе, изми чашата под чешмата и я остави в сушилника. После взе ключовете за колата от шкафа до вратата.
— Честит рожден ден, Георги — каза тихо, почти делово. — Аз тръгвам.
Затвори входната врата след себе си. Слезе по стълбите и излезе навън. Утрото беше светло, чисто, изпълнено със слънце. Росица се качи в колата, свали прозореца и пусна свежия въздух да нахлуе вътре.
За първи път от много, много време насам имаше усещането, че може да диша с пълни гърди.