В понеделник Росица си взе почивен ден. Още сутринта отиде при майка си и посрещна ръководителя на покриварската бригада. Мъжът се качи на тавана, огледа гредите, провери мокрите петна, почука тук-там с дръжката на отвертката и накрая извади тефтер.
Сметката излезе около четири хиляди и двеста лева — заедно с материалите, труда и извозването на старото покритие.
— Кога можете да започнете? — попита Росица.
— Ако искате, още утре сутрин ще докараме материалите и се захващаме — отвърна майсторът. — Времето май ще се оправя. Седемдесет процента аванс, останалото — след като приключим.
— Става — каза тя без колебание.
От къщата на майка си Росица тръгна направо към ресторант „Старият кей“. Администраторката я посрещна на входа с професионална усмивка. На баджа ѝ пишеше „Виолета Велизарова“.
— Добър ден, госпожо Вълкова. За банкета в събота ли идвате? Ще уточняваме окончателното меню?
— Добър ден — отвърна Росица. — Не. Искам да отменя резервацията.
Усмивката на Виолета застина. Тя примигна, сякаш не беше сигурна, че е чула правилно.
— Да я отмените? Но събитието ви е след пет дни. По договор в такъв случай капарото се връща с удържане на десет процента.
— Знам. Подгответе документите за връщане.
Росица попълни заявлението и се подписа там, където ѝ посочиха. Обещаха сумата, намалена със сто лева неустойка, да бъде преведена обратно по картата ѝ до следващия ден.
Когато излезе навън, улицата беше залята от слънце. Тя седна в колата, запали двигателя, отвори банковото приложение и преведе на покриварите три хиляди лева аванс. После прибра телефона в чантата си и потегли към дома.
До юбилея оставаха два дни.
В четвъртък вечер Георги се прибра от работа в отлично настроение. Носеше калъф с костюм от химическото чистене и внимателно го закачи на вратата на гардероба.
— Роси, донесох алкохола в багажника — каза той, докато събуваше обувките си. — Утре вечер трябва да го закараме в ресторанта, разрешиха да внесем наш. Ти потвърди ли менюто? Какво избрахме за основно?
Росица беше седнала на дивана с коша сухо пране пред себе си. Взе една кърпа, изравни краищата ѝ и я сгъна бавно.
— Нищо.
— Как така нищо? — Георги застина с часовника в ръка, тъкмо го сваляше от китката си. — Забрави ли да минеш? Роси, нали те помолих. Утре е петък, хората трябва да пазаруват. Добре, остави, аз ще им се обадя сутринта.
— Няма нужда да звъниш — каза тя и постави сгънатата кърпа върху купчината. — Отмених резервацията.
Георги я погледна така, сякаш думите ѝ бяха произнесени на чужд език.
— Коя резервация?
— За банкета. В ресторанта. Върнах капарото. Няма да празнуваме.
Настъпи такава тишина, че ясно се чуваше бученето на хладилника от кухнята.
— Шегуваш се, нали? — гласът на Георги се пречупи и стана по-висок. — Росица, това изобщо не е смешно. След два дни съм поканил трийсет души. Роднини ще идват от други градове.
— Не се шегувам, Георги. Парите вече са похарчени.
Той направи крачка към дивана. Лицето му започна да почервенява.
— За какво си ги похарчила?! Там имаше четири хиляди лева!
— На мама ѝ протече покривът. Старото покритие е изгнило, гредите са за смяна. Вчера ходих да видя с очите си — трябва основен ремонт. Водата се лееше направо в кухнята, тапетите се бяха отлепили. Наех бригада и им преведох пари за материали и работа.
Говореше спокойно. Със същите думи, със същата равна интонация, с която той беше стоял на прага на спалнята преди две седмици.
Георги отвори уста, но не каза нищо. После я затвори и задиша тежко.
— Ти нормална ли си? — прошепна почти без глас. — Взе моите пари за юбилея? Два дни преди празника?
— А откъде другаде трябваше да ги взема? — Росица го погледна право в очите.