Вечерите у дома течаха така, сякаш нищо особено не се бе случило. Георги Любомиров сядаше на масата, вечеряше спокойно, обясняваше докъде е стигнал ремонтът при майка му и недоволстваше от поскъпналите строителни материали. Росица го слушаше без да го прекъсва, кимваше на правилните места и дори му слагаше допълнително в чинията.
Нямаше сили за скандали. А и много добре знаеше как би приключил всеки опит за спор. Щяха да я обвинят, че е безсърдечна, че мисли само за себе си, че не уважава майка му. За десет години брак тази схема беше повтаряна толкова пъти, че вече звучеше като заучена реплика. Нейните желания винаги оставаха за после — ако изобщо дойдеше редът им.
След около седмица кухнята на свекърва ѝ беше готова. Георги ходеше доволен, с онова самодоволно изражение на човек, който е направил „каквото трябва“. Още няколко дни по-късно вниманието му се прехвърли върху предстоящия му юбилей. Навършваше тридесет и пет.
Подготовката за празненството беше започнала още напролет. Бяха запазили зала в ресторант „Старият кей“, уточнили бяха списък с около тридесет гости — роднини, колеги и приятели от младежките години. Като капаро вече бяха внесени хиляда лева. Оставаше да доплатят още приблизително три хиляди, три дни преди банкета, когато окончателно щяха да потвърдят менюто, топлите ястия и алкохола. За това тържество парите се отделяха настрана от месеци.
— Роси, утре трябва да мина през ресторанта — каза Георги по време на вечеря, докато навиваше спагети на вилицата си. — Любен Пиринки и жена му все пак ще дойдат, добавих още две места. И за месото трябва да решим. Мисля да вземем свински стекове и риба по избор. Ще ни стигнат ли парите по картата?
Росица не вдигна очи от чинията си.
— Ще стигнат.
— Чудесно. А костюма ще го взема утре от химическото.
През уикенда Росица отиде при майка си. Емилия Дунавскиа живееше в стара къща в крайния квартал — здрава постройка, но от онези, които непрекъснато искат грижи, поправки и пари. Последните дни валеше почти без спиране.
Още щом Росица прекрачи прага на антрето, я посрещна тежка миризма на влага и застояло. В кухнята, точно по средата на балатума, беше поставен пластмасов леген. От тавана, по пожълтелите тапети, бавно се стичаше вода. Капките падаха вътре с глух, равномерен звук, който дразнеше нервите.
— Мамо, какво е това? — Росица застина на вратата.
Емилия Дунавскиа избърса ръцете си в кухненската кърпа и се усмихна виновно.
— Ами, Роси, покривът протече. Хидроизолацията вече е съвсем стара, миналата седмица вятърът отнесе един лист, а после започнаха тези дъждове. Наредих парцали на тавана, но не помагат кой знае колко.
— Защо не ми се обади?
— Ех, защо да ви тревожа. Георги сега прави ремонт на майка си, вие си имате достатъчно грижи. Вчера помолих съседа, бай Петър Огнянов, да се качи и да погледне. Каза, че гредите са започнали да гният. Трябвало да се препокрива. Ходих и до банката, мислех да взема кредит за ремонта, но с моята пенсия ми отказаха. Нищо, ще събера малко по малко. До зимата все някак ще го закърпим.
Росица пристъпи към прозореца и прокара пръсти по мокрите тапети. Хартията се отлепи от стената почти без съпротива.
— Колко каза бай Петър, че ще струва, ако се направи както трябва? С добри материали и с бригада?
— Много е, Роси. Около четири хиляди лева изчисли за работа и материали. Откъде да ги взема наведнъж? Аз ще сменям легените, не ми тежи.
Росица дълго гледа капките, които падаха в пластмасовия съд. В главата ѝ беше странно тихо — без мисли, без шум, без страх.
После извади телефона си и отвори банковото приложение. В спестовната сметка, свързана с нейната карта, лежаха парите, отделени за юбилея на Георги — три хиляди и двеста лева. Към тях беше и заплатата ѝ, преведена предишния ден.
— Мамо — каза тя спокойно, без да откъсва поглед от екрана, — сложи чайника. Утре ще дойдат майстори.