Росица Вълкова застина насред спалнята, стиснала в ръце синия бански. До заминаването оставаха по-малко от две денонощия, а върху леглото беше разтворен куфарът — наполовина подреден, наполовина чакащ последните вещи.
— Как така си го отменил? — попита тя бавно и остави банския върху купчината сгънати тениски.
— Ами така. Парите вече са върнати по картата. Е, удържали са някакви неустойки, но не е кой знае колко.
Георги Любомиров стоеше на прага на спалнята, облегнал рамо в касата на вратата. Беше с домашно долнище на анцуг, отпуснато на коленете, а в едната си ръка държеше отхапана ябълка. Лицето му беше спокойно, почти делнично. Нямаше нито смущение, нито вина.
— Георги, три години никъде не сме ходили — гласът на Росица прозвуча равен, макар вътре в нея всичко да се бе свило на стегната, болезнена топка. — От понеделник съм в отпуск. В службата вече съм предала всичките си задачи.
— Роси, това е извънредна ситуация. При майка ми в кухнята е протекъл щрангът. Всичко е наводнено, балатумът се е надигнал, долните шкафове са поели вода, надули са се и са се разпаднали. Вчера след работа минах да видя — там си трябва основен ремонт. Стените трябва да се сушат, подът да се отваря, нова кухня да се купува. Вече преведох аванс на майсторите, утре отиваме за материали.
— С парите, които бяхме отделили за почивката?
— А с кои други? — той отхапа още едно парче от ябълката. — Нямаме други свободни средства, нали знаеш, че сме заделили и за банкета. Това е майка ми, Роси. В едно семейство хората си помагат. Морето ти няма да избяга. Догодина ще отидем. Или пък си почини на вилата, гледай какво хубаво време обещават.
Произнесе го с такава лекота, сякаш ставаше дума за билети за кино, преместени за друг ден. Росица гледаше куфара. В страничния му джоб вече бяха прибрани личните карти, разпечатаните застраховки и ваучерите за настаняване. Две седмици беше избирала хотел, беше чела мнения, сравнявала цени, смятала бюджета до последния лев.
— Дори не ме попита.
— И какво имаше да те питам? — Георги сви рамене. — Казвам ти, тръба е избила. Жената няма къде да готви. Да не би да щеше да кажеш: „Не, нека майка ти седи в мухъл, ние отиваме да се печем“? Просто ни спестих безсмислени спорове. Това е. Отивам да се изкъпя.
Той се обърна и изчезна по коридора. След миг Росица чу как резето на банята щракна, а после водата зашумя.
Тя остана до леглото още няколко минути, без да помръдне. После, без да каже дума, извади документите от джоба на куфара и ги прибра в чекмеджето на скрина. Започна да връща дрехите по местата им — шортите, потниците, тениските. Сгъваше всичко старателно, сякаш точно тази подреденост можеше да удържи нещо в нея да не се разпадне. Накрая закопча празния куфар и го бутна обратно под леглото.
На следващия ден се обади свекърва ѝ. Надежда Борисова говореше високо, а някъде зад гласа ѝ бучеше перфоратор.
— Росице, здравей, миличка. Георги вече ти е казал, нали? Ох, попаднахме на чудесни майстори, толкова бързо изкъртиха плочките. Георги е голямо момче, купи италиански плочки, и то на промоция успя да ги вземе. Да не се сърдите, че така се обърка отпуската. Вие сте млади още, ще се находите. А аз поне на стари години да поживея в чиста кухня. Георги каза, че не си се разстроила.
— Да, Надежда Борисова. Не съм се разстроила. Довиждане.
Росица прекъсна разговора и остави телефона върху бюрото. В работата колегите я питаха изненадано защо не е на летището. Тя отвръщаше кратко, че плановете са се променили, и вземаше допълнителни количествено-стойностни сметки за проверка, само и само да не се прибира и да не стои вкъщи.
А Георги Любомиров не показваше никаква промяна в поведението си.