В антрето се беше наслоила тежка миризма на пържен бекон, примесена с дъх на немито тяло. Върху изтривалката бяха захвърлени кални дамски боти, а от подметките им по плочките се беше разляла мътносива локва. Откъм кухнята се чуваше мляскане, смесено с приглушения шум на телевизора.
Теодора свали обувките си, после и палтото. След смяната краката ѝ пулсираха от умора. Единственото, за което мечтаеше, беше чаша горещ чай и поне малко тишина.
В кухнята, на масата, се беше настанила Ралица — сестрата на мъжа ѝ. И беше облечена в халата на Теодора.
Ралица ядеше макарони с кайма направо от скъпия тефлонов тиган. Гребеше с метална вилица, а острото стържене по покритието направо пронизваше ушите.
— Здрасти — подхвърли тя с пълна уста.
Теодора застина на прага. На масата стоеше празната тенджера от супата. До нея се търкаляше разкъсана опаковка от нарязано сирене. В мивката се издигаше купчина мазни чинии.
— Къде е супата? — попита Теодора с равен глас.
Ралица само сви рамене.
— Изядохме я. Светослав Ковач мина на обяд. Хареса му.
Погледът на Теодора се спря върху петлитровата тенджера.
— Пет литра? За едно денонощие?
— Е, и аз хапнах. А Светослав Ковач си взе и кутия за работа. Какво толкова? Да не би да ти се свидят няколко купички супа за собствения ти мъж?
Ралица остави вилицата. На дъното на тигана вече личаха дълбоки бели драскотини. Същият този тиган струваше осемдесет лева.
Нещо вътре в Теодора сякаш щракна и се заключи. Студено, тежко, окончателно.
Тя отиде до хладилника и отвори вратата. Вътре нямаше почти нищо. Нито кисели млека, нито пилешко филе, нито салам. Само един буркан евтина горчица стоеше самотно на рафта.
— Къде са кюфтетата? — попита Теодора.
— Още вчера ги довършихме. Теодора, какво толкова се палиш? Да седя гладна ли?
Теодора бръкна в чантата си и извади касовите бележки. Винаги ги пазеше.
— Само този месец съм дала деветстотин лева за храна.
Ралица завъртя очи.
— Ох, пак се започна. Счетоводителката проговори.
— Живееш тук от осем месеца. Осем. За това време не си купила дори един хляб.
— Търся си работа! — повиши тон зълвата ѝ.
— Ти си търсиш спонсор в Тиндър. А ядеш на моя гръб.
Теодора взе празния тиган, сложи го в мивката и пусна ледена вода.
— Ей! Не бях приключила! — възмути се Ралица.
— Твоята храна приключи. Моята също. Изчезвай от кухнята.
Ралица изсумтя, свали от себе си халата на Теодора, метна го върху един стол и се понесе към хола.
Теодора дори не докосна мръсните съдове. Наля си чаша вода и я изпи наведнъж. После извади телефона и написа на мъжа си:
„Мини през магазина. Вкъщи няма нищо за ядене.“
Отговорът пристигна след по-малко от минута.
„Уморен съм. Поръчай доставка. Нали имаш пари.“
Теодора се усмихна накриво. Пари имаше. Само че бяха нейни.
Вечерта входната врата се тресна. Прибра се Светослав Ковач.
— Теодора! Ще вечеряме ли?
Тя седеше на дивана с лаптоп в скута.
— Няма храна — отвърна спокойно.
Светослав Ковач влезе в стаята, без дори да си събуе обувките.
— Как така няма? Вчера хладилникът беше пълен.
— Сестра ти го опразни. С твоя помощ.
Светослав Ковач въздъхна тежко и прокара длан по лицето си, сякаш изтриваше невидим прах.
— Теодора, пак ли започваш? Ралица е млада, метаболизмът ѝ е бърз.
— Наглостта ѝ е бърза. Аз плащам седемстотин и шейсет лева ипотека. Това жилище е мое.
— Ние сме семейство! — изрева Светослав Ковач. — Аз плащам сметките!
— Сметките са сто и двайсет лева. Храната — деветстотин. За тези осем месеца сестра ти ми е струвала седем хиляди и двеста лева.
— Ти всичко мериш с пари!
Светослав Ковач се обърна рязко и отиде в кухнята. След малко оттам се разнесе дрънчене на тенджери.
— Теодора! — извика той. — Тук няма дори яйца!
— Знам.
Върна се бесен. По лицето му избиха червени петна.
— Дай ми двайсет лева, ще отида за дюнери.
Теодора го гледаше внимателно. Не като съпруг, а като напълно чужд човек.
— Картата ти е в джоба.
— Платих кредита за колата. Знаеш, че до заплата съм на нула.
— Значи днес ще ви бъде разтоварващ ден.
Светослав Ковач стовари юмрук върху касата на вратата.
— Подиграваш ли ми се? Сестра ми стои гладна! И аз съм гладен!