Лидия Данаилова зяпна. Само за миг цялата ѝ нападателност се стопи, сякаш някой беше дръпнал шалтера.
— Ти… ти си изтеглила пари от общата сметка?!
— Моята половина, Лидия Данаилова. Само моята — отвърна Анна спокойно. — Парите, които съм изкарала честно.
Тя впери в свекърва си такъв студен поглед, че жената неволно отстъпи крачка назад.
— А ние какво ще правим?! — изписка Лидия.
По лицето на Георги Александров избиха червени петна. Той рязко пристъпи към жена си и посегна да грабне листовете от ръката ѝ, но Анна вече ги беше прибрала обратно в раницата.
— Вие ще заминете, както сте си го нагласили.
Гласът ѝ звучеше равен. Без трепване. Без гняв. Без сълзи.
— Хотелската ви стая е чудесна. Двойна. Морето е топло. Ще си лекувате ставите, ще хапвате локум, няма да ви се пречка никой. Няма нужда да следите дали детето е с шапка, дали е гладно, дали е изморено. Перфектна почивка за пораснал мъж и майка му.
— Анна, веднага се върни! — изрева Георги.
Викът му отекна в залата. Хората от опашката вече не се преструваха, че не чуват — гледаха ги съвсем открито.
— Платили сме за трима! За теб също е дадена сума!
— Ще си я потърсиш от туристическата агенция — каза тя. — Или просто ще си живеете двамата в двойната стая с повече простор. Дори ще ви е по-луксозно.
После се обърна към сина си.
— Хайде, Боби. Трябва да минем проверката.
— Ей! — Георги се завъртя рязко към майка си. Лицето му се беше изкривило от ярост. — Ти ми съсипа брака, мамо!
Той размаха безпомощно ръце.
— Казвах ти, че ще стане скандал! Казвах ти, че не трябваше да сменяме нищо зад гърба ѝ! Това беше твоя идея!
Лидия Данаилова пламна от възмущение.
— Аз ли съм виновна сега?!
Тя заби показалец в гърдите на сина си.
— Ти сам уверяваше, че тя няма да разбере до последния момент! Ти каза, че като я поставим пред свършен факт, няма къде да мърда! Мекушав си, Георги, не мъж! Жена ти си бърше краката в теб!
Анна не остана да слуша кой от двамата е измислил този блестящ план. Нямаше значение. Истината вече беше достатъчно ясна. Тя хвана Борис за ръка, обърна гръб и тръгна към контрола за сигурност.
Зад гърба ѝ още дълго се чуваха глухите, отдалечаващи се крясъци на свекърва ѝ и оправданията на Георги. Двамата се караха пред гишето за регистрация, без да обръщат внимание на раздразненото мърморене на останалите пътници.
Две седмици по-късно Анна седеше на пластмасов шезлонг край плажа и наблюдаваше как Борис строи огромна крепост от мокър пясък.
Морето тихо шумолеше по дребните камъчета. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта и обливаше водата в мек розов отблясък.
Телефонът върху малката масичка избръмча кратко. Беше поредното съобщение от Георги. Петото за деня.
„Ани, прибрахме се. Нека поговорим. Майка ми ми съсипа нервите, цялата почивка отиде на кино. Върни се у дома, да решим как ще продължим.“
Анна плъзна пръст по екрана и махна известието, без дори да отвори разговора.
После взе студената чаша със сок, притвори очи и вдиша дълбоко соления морски въздух. Пясъчната крепост на Борис ставаше прекрасна.
А тя нямаше абсолютно нищо за обсъждане.