— Все нещо се мотае и не може да тръгне навреме.
Лидия Данаилова намести шапката си с раздразнен жест.
— Нали ти казвах, Георги, че трябваше да заминем без нея. Щяхме да ѝ оставим почивката за догодина. А ние тримата щяхме да си изкараме чудесно. Поне ставите ми щяха да се постоплят на слънце.
— Мамо, стига вече.
Георги Александров се намръщи недоволно.
— И без това едва уредихме всичко.
Точно тогава сред тълпата се мярна познато яке. Анна Асенова вървеше право към тях, спокойна и уверена. До нея Борис ситнеше с бързи крачки, смешно влачейки след себе си малко детско куфарче във формата на пингвин.
Георги Александров се вцепени. Усмивката, която беше започнала да се появява на лицето му, застина.
— Анна? А той какво прави тук?
Анна спря на една крачка от съпруга си. Не изглеждаше нито ядосана, нито разстроена.
— Как какво? Отива на море.
Георги Александров трескаво хвърли поглед към опашката пред гише номер четиридесет и две. Няколко души вече се бяха обърнали към тях и слушаха с любопитство.
— Анна, ти нормална ли си?
Той пристъпи към нея и свали гласа си до остър, свистящ шепот.
— Нали вчера го обсъдихме! Него го няма в резервацията! Обясних ти — вписахме майка ми! Няма да ни пуснат така!
Лидия Данаилова се приближи заплашително към снаха си.
— Анна, това вече минава всякакви граници. Защо травмираш детето? Довела си го чак на летището, за да го обърнеш след малко и да го върнеш обратно? Дай документите на Георги и прати момчето вкъщи с такси!
Борис се сви уплашено до крака на майка си.
— Аз никъде няма да ходя сам с такси.
Анна стисна по-здраво ръката му.
— Извинете, може ли за момент?
Георги Александров не издържа. Буквално се стрелна към гишето за регистрация, като изблъска мъж с раница, който стоеше пред него.
— Проверете ни резервацията! Георги Александров, Анна Асенова и Лидия Данаилова!
Служителката с фирмена кърпичка около врата го изгледа без особен интерес и затрака по клавиатурата.
— Да, виждам ви. Трима пътници. Документите, моля.
Георги Александров се обърна победоносно към жена си.
— Чу ли? Трима пътници! Анна, не ни излагай. Давай паспортите, задържаме всички.
— Прав си, Георги.
Анна извади паспорта си от джоба.
— Точно трима пътници.
После направи крачка назад.
— Само че аз няма да летя с вас.
Протегнатата ръка на Георги Александров остана да виси във въздуха.
— Как така няма да летиш?
— Точно така, както го казах.
Анна бръкна в раницата си и извади две разпечатани маршрутни разписки.
— Добре че преди три седмици надникнах в лаптопа ти. Докато ти си подготвял изненади, аз също не стоях със скръстени ръце. Изтеглих от общата ни спестовна сметка точно моята половина. Добавих и отпуската. Стигна идеално за двама ни.
Тя леко размаха листовете.
— С Борис летим за друг курорт на морето. От третия терминал. Нашият полет е след два часа.