— Само пречат. Никакво отпускане няма да излезе така. На Георги Александров му трябва почивка. Човекът се съсипва от работа, издържа семейство. Нужна му е нормална компания, а не да тича по плажа след хлапе.
Анна Асенова бавно премести поглед от свекърва си към мъжа си. Георги Александров стоеше леко приведен, но по лицето му личеше, че зад гърба си усеща солидна подкрепа.
— И кога точно мислехте да ми го съобщите?
Тя закопча раницата на сина си, без да повишава тон.
— Утре на летището ли? Пред гишето за регистрация? „Изненада, Анна Асенова, летим без детето, звънни на майка си веднага да дойде да прибере Борис“?
По лицето на Георги Александров избиха червени петна. Той не понасяше, когато жена му говореше по този начин — тихо, равномерно, но всяка дума сякаш го заковаваше на място.
— Какво значение има кога!
Размаха ръка, сякаш така можеше да приключи разговора.
— Важното е, че решението вече е взето. Майка ми идва с нас. Край. Аз съм мъжът в тази къща и аз решавам. Не прави сцени.
— Не правя сцени.
Анна Асенова преметна раницата през рамо.
— Борис, обличай се!
От детската стая изхвърча седемгодишно момче, което влачеше след себе си чисто ново играчка самолетче.
— Мамо, тръгваме ли вече?
— Тръгваме, миличък. Обуй си маратонките.
Лидия Данаилова недоволно цъкна с език.
— Къде ще го мъкнете по това време? Полетът е утре сутринта. Нека детето спи.
— Заминаваме сега — отвърна кратко Анна Асенова.
Георги Александров примигна объркано. Цялата му мъжка решителност изведнъж се изпари.
— Анна, какво си намислила? Къде ще ходите сега? Защо?
— При майка ми.
Анна Асенова спокойно облече якето си.
— Щом Борис ще прекара лятото на вилата, ще го закарам още тази вечер. Утре направо оттам ще тръгна към летището. Ще се видим при терминала.
Георги Александров въздъхна с облекчение. Очевидно беше очаквал грандиозен скандал — счупени чинии, викове, заплахи за развод. А вместо това получи тишина. Жена му беше измърморила, беше се ядосала и накрая се беше примирила. Както обикновено.
— Е, добре тогава.
Дори се опита да се усмихне.
— Видя ли, мамо? Казах ти, че Анна Асенова е разумна жена и разбира нещата. Хайде, Анна. Внимавай по пътя. Утре в осем — при гишетата за регистрация.
— Разбира се — каза тя и затвори вратата след себе си.
На следващата сутрин огромната зала на летището бучеше като кошер. Между гишетата се промъкваше течение, хората бързаха, влачеха куфари, оглеждаха таблата и подвикваха на децата си. Георги Александров нервно вдигаше очи към голямото електронно табло и после пак към телефона си.
До него, подпряна на дръжката на чисто нова пътна чанта, стоеше Лидия Данаилова. Беше облякла светла ленена риза, а широкополата ѝ шапка я правеше да прилича на внушителна горска гъба.
— Къде се изгуби тя?
Георги Александров за десети път отключи телефона си.
— Регистрацията вече започна. Ще изпуснем реда.
— Ох, тя все се бави.