— А Борис ще се оправи. Ще изкара лятото на вилата!
Георги Александров ядосано натъпка банските в пътната чанта и рязко дръпна ципа. Той заседна на завоя. Мъжът изруга през зъби, дръпна още веднъж, почти откъсна езичето, после хвърли бърз поглед към жена си.
Анна Асенова мълчаливо подреждаше детските тениски.
— Анна, защо мълчиш така?
Георги Александров се изправи и сложи ръце на кръста си.
— Обяснявам ти съвсем ясно. Мама има проблеми със ставите. Лекарят каза, че ѝ трябва морски въздух. Почивката излезе ужасно скъпа, за четирима просто нямаше как да я платим. И без това затънах в заеми.
— Разбрах те, Георги Александров.
Анна внимателно изглади гънката върху малката тениска с динозавър.
— Разбрала била.
Той започна нервно да крачи из стаята, спъна се в оставената на пода количка на Борис и я изрита настрани.
— Винаги ме гледаш така, сякаш съм извършил престъпление! На майка си две години ѝ обещавам море. Тя ни е отгледала, няма ли право да си почине? А малкият е само на седем. Той това море после изобщо няма да го помни. Сватята ще го наглежда на вилата. Чист въздух, плодове, двор. Какво повече му трябва?
Едва тогава Анна вдигна очи към съпруга си.
Преди три седмици тя случайно беше отворила пощата на домашния лаптоп. Георги Александров бързаше за работа и беше забравил да излезе от профила си. Най-отгоре стоеше писмо от туристическата агенция: „Промяната на пътника в резервацията е потвърдена“.
Тогава Анна не вдигна скандал. Просто отвори прикачената разписка. В нея ясно се виждаше солидна доплата, взета от семейните им спестявания, които бяха отделяли за ремонт на антрето. Доплата, за да бъде изваден собственият им син от резервацията и на негово място да бъде записана Лидия Данаилова.
Анна затвори прозореца на екрана. Направи си кафе. Седна на кухненското столче до прозореца и дълго гледа как човекът от поддръжката мете падналите листа пред блока. След това извади банковата си карта, по която получаваше заплатата.
— Георги Александров, нали се бяхме разбрали.
Гласът ѝ прозвуча тихо, равномерно, без истерия.
— Цяла година събирахме пари за тази почивка. Борис броеше дните. В детската градина на всички им беше проглушил ушите, че ще лети с голям самолет до морето.
— Нищо му няма, ще го преживее!
От коридора тържествено се появи Лидия Данаилова. С шарена памучна блуза, ярко червило и масивен пръстен на показалеца тя никак не приличаше на болна жена. По-скоро изглеждаше напълно готова за битка.
— Георги Александров говори разумно.
Свекървата сви устни с обичайния си назидателен вид.
— Ох, Анна Асенова, не превръщай всичко в трагедия. Децата на тази възраст само капризничат. Ту шапката им пречи, ту вода искат, ту до тоалетната трябва да се водят.