Докато се изправяше, пред очите на Мария Валентинова сякаш отново мина началото на тази вечер. Тогава тя бе останала до прозореца в коридора, докато гостите сваляха обувките си и си разменяха любезности без капка искреност. Още тогава знаеше накъде ще тръгне всичко. Подобни роднински събирания винаги завършваха по един и същи начин.
Ралица Богданова, някогашна управителка на голям софийски гастроном, бе свикнала всички около нея да се съобразяват с волята ѝ. Дъщеря ѝ Десислава Яворова беше нейното най-голямо житейско постижение, грижливо отглежданият „идеален проект“. А синът ѝ Иван Огнянов — вечният длъжник, който според нея трябваше цял живот да ѝ бъде благодарен за жилището, за образованието и дори за това, че изобщо съществува.
Когато Мария влезе в хола с подноса, Ралица вече бе устроила показен изпит на по-големия си внук.
— Светославе, кажи на баба как е „ябълка“ на английски? — запя възрастната жена с престорено сладък глас.
Детето изобщо не откликна. То продължи да почуква равномерно с лъжичката по ръба на масата, сякаш този звук беше единственото нещо, което го държеше в стаята. Десислава уж незабележимо, но достатъчно силно стисна рамото му. Момчето трепна и с безизразно лице, почти като навито механично, промълви:
— Епъл. Край морето дъб зелен, златна верига върху него…
— Чухте ли? Видяхте ли го? — изписка Ралица Богданова и обиколи с поглед роднините. — Ето това е внук с наследство! Професорска кръв! Иване, гледай и се учи какво дете се възпитава. Не като твоята… доведената от провинцията.
Иван тогава само се усмихна напрегнато и побърза да излезе на балкона. Мария го проследи с очи и нещо вътре в нея окончателно се скъса. Мъжът, който някога ѝ беше обещавал, че ще ѝ бъде опора, се пречупваше за миг под студения поглед на майка си.
След злобната тирада на свекърва ѝ за „разложката порода“ в стаята се настани тежко, звънтящо мълчание. Мария бавно се надигна от стола. Болката вече не я парализираше. На нейно място се появи ледено спокойствие. Повече нямаше да участва в тези публични разправи като обвиняема.
— Иване — произнесе тя тихо и ясно. — Смяташ ли да защитиш сина си? Или аз да сложа край на този цирк?
Иван се размърда неспокойно на стола и объркано погледна към сестра си, сякаш от нея очакваше спасение.
— Мария, стига де… Мама е възрастен човек, изпусна се. Нали знаеш, тя не го мисли лошо. Просто се тревожи за внука си…
— Ясно — прекъсна го Мария.
После се обърна към свекърва си. Ралица Богданова вече се усмихваше победоносно, убедена, че както винаги ще види сълзите на снаха си.
— Ралица Богданова, вие обичате да говорите за гени. За великото професорско потекло на покойния ви съпруг Симеон Велизаров. И за това, че моят Данаил Софийски на три години не цитира книги наизуст.
— Да, говоря — отсече тя.