— Защото имам основание! — вирна брадичка старицата. — Съпругът ми беше име в науката, доктор на науките, човек с положение!
— Точно за това става дума — каза Мария Валентинова и бръкна в чантата си.
Извади оттам плътен плик от частен медицински център. Движенията ѝ бяха спокойни, дори прекалено спокойни за човек, когото току-що са унижавали пред цяла маса роднини.
— Преди месец заведох Данаил Софийски на пълни изследвания при независими специалисти. Аз също минах прегледи. Иван Огнянов — също. Заради вашето непрестанно психическо притискане започнах да се съмнявам в себе си като майка. Затова направихме всичко възможно да проверим истината.
Тя извади официален лист със син печат и го постави пред Ралица Богданова направо върху чинията ѝ.
— При Данаил е установено леко забавяне в речевото развитие, предизвикано от напрежение в семейната среда — продължи Мария. — Не от липса на ум. Не от „лоши гени“. А защото собствената му баба при всяко идване го гледа като повреден и му внушава, че не е достатъчен. Психотерапевтът е категоричен: детето се е затворило. Развитието му отговаря на възрастта, разбира всичко, но във ваше присъствие се страхува да говори.
В стаята настъпи такава тишина, че се чуваше само лекото звънтене на приборите в нечии треперещи пръсти.
— Но най-любопитното не е това — Мария докосна с пръст втория лист. — Истински интересното е на следващата страница, Ралица Богданова. Там са резултатите от генетичния скрининг на мен и Иван Огнянов, както и допълнителните медицински справки.
Лицето на Десислава Яворова рязко се промени. Тя се наведе напред и понечи да дръпне документите към себе си, но Мария притисна листовете към покривката с длан.
— Иван Огнянов е биологичният баща на Данаил Софийски. Съвпадението е пълно, без никакво съмнение. Само че, когато специалистите поискаха данни за семейната анамнеза, бяха прегледани и старите медицински сведения за самия Иван и за покойния му баща — онзи уважаван професор, с когото толкова обичате да се гордеете. И тогава излезе нещо поразително. След тежко заболяване, прекарано в ранната му младост, Симеон Велизаров физически не е можел да има деца. Иван Огнянов няма никаква кръвна връзка с вашето „професорско потекло“. Той е син на шофьора ви Николай Любомиров, с когото навремето сте уреждали доставките за гастронома в началото на осемдесетте.
Около масата премина задавен общ въздишък. Лелята от Пловдив стреснато остави чашата си с вино, сякаш се боеше да не пропусне и една дума.
Ралица Богданова пребледня до сивкаво. Устните ѝ затрепериха, а добре поддържаните ѝ пръсти се впиха в ръба на масата.
— Ти… ти си долна лъжкиня! — изкрещя тя, но гласът ѝ се пречупи в дрезгав шепот. — Това е клевета! Иване, сине, не ѝ вярвай! Тя иска да ни раздели, да опетни паметта на баща ти!
— Мамо? — Иван Огнянов за първи път тази вечер вдигна очи към нея.
В погледа му нямаше сълзи. Имаше само тежка, глуха умора, трупана с години.
— Знаех — каза той тихо. — Намерих старите медицински документи на баща ми в гаража още преди три години, когато с Мария Валентинова тъкмо бяхме сключили брак.