Таня седеше на мястото си, а лицето ѝ беше станало алено. Ушите ѝ пламтяха така ярко, че човек можеше, при повече въображение, да си чете книга на тъмно само на тяхната светлина.
— Радо — обади се тя с жален глас, — кажи поне ти нещо.
Радослав я погледна. После премести очи към Галина. След това — към тортата „Наполеон“, сякаш точно от нея очакваше да му подскаже правилния отговор.
— Таня — произнесе най-сетне той. — Обичам те. Сестра си ми. Но това, което каза преди малко, беше глупаво. И го каза пред всички. Ако бях на твое място, щях да се извиня.
Таня не се извини. Поне не веднага.
Първо обясни, че всички били разбрали думите ѝ накриво. После уточни, че всъщност имала предвид съвсем друго. След това заяви, че просто се тревожела за брат си. Накрая забеляза, че чаят ѝ изстинал и че трябва да излезе за малко.
Излезе на верандата. През стъклената врата се виждаше как стои със скръстени пред гърдите ръце и гледа оградата с такава съсредоточеност, сякаш именно оградата беше виновна за случилото се.
Галина остана на масата. Маргарита Александрова ѝ сложи в чинията второ парче „Наполеон“.
— Яж, Галинче. Заслужи си го.
— Маргарита Александрова, нищо не съм заслужила. Само подадох салатата.
— Точно така. Подаде салатата, а в замяна получи публично унижение. Такова нещо трябва да се преглътне с „Наполеон“, иначе ще ти заседне.
Галина се усмихна. А тортата наистина беше великолепна — с фин хрупкав слой и крем, който се разтапяше върху езика като спомен за нещо хубаво.
След около петнайсет минути Таня се върна. Седна отново на мястото си и известно време мълча.
— Галина — каза тя най-после, — извинявай. Не знаех.
Гласът ѝ звучеше така, сякаш думите „извинявай“ и „не знаех“ бяха направени от натрошено стъкло и тя трябваше много внимателно да ги избута от устата си.
— Няма нищо — отвърна Галина.
— Аз просто си мислех…
— Знам какво си мислеше.
— Може ли да не ме довършваш?
— Може.
Между тях отново се настани мълчание. Маргарита Александрова наля пресен чай. Лъжичките иззвънтяха в чашите. Петър Радославов пусна телевизора и оттам се разля равният глас на говорителя, който съобщаваше прогнозата за времето. Обещаваха дъжд.
По-късно вечерта, когато гостите започнаха да си тръгват, Галина излезе на двора. Беше хладно. Миришеше на влажна пръст и на ябълки от съседското дърво, което всяка година се надвесваше през оградата толкова нахално, сякаш имаше нотариално заверено право да го прави.
Радослав се приближи зад нея и я прегърна през раменете.
— Гале, трябваше по-рано да ти кажа. За работата. Не биваше да мълча като последния глупак.
— Не си глупак. Оптимист си. Мислеше, че всичко само ще се нареди.
— Не се нареди.
— Не.
Той замълча за кратко.
— Наистина ми е неудобно.
— За какво?
— Заради Таня. Тя не е лоша, просто…
— Просто е свикнала да си мисли, че тя е на коня, а аз — до коня.
— Е, вече знае, че конят си е лично твой.
Галина се засмя. Тихо, уморено, но съвсем истински.
— Да си вървим вкъщи, Радо.
— Да вървим.
Той ѝ отвори вратата на колата. Същата кола, която бяха купили миналата година с нейните пари, но това Таня, както изглежда, щеше да научи някой друг път. Всяко нещо с времето си.
На задната седалка лежеше кутия с „Наполеон“. Маргарита Александрова им я беше дала за вкъщи с думите: „Това е за вас. На Таня не дадох. Щом е толкова самостоятелна, да си изпече сама.“
Галина сложи ръка върху кутията. Още беше топла.
Колата потегли. В огледалото за обратно виждане за миг се мярна къщата с бежовата облицовка, верандата с капещия кран и силуетът на Таня, застанала на прага и махаща с ръка. Дребна, объркана, в празничната си рокля, купена, между другото, също с картата на Радослав.
Но Галина реши да не мисли за това. Отпусна се назад в седалката, затвори очи и се заслуша в шума на гумите по мокрия път. Дъждът все пак беше завалял. Говорителят не ги беше излъгал.