В салон за красота, всъщност. Заплатата ѝ, ако се вярваше на собственото ѝ обяснение, била „ами нормална, за нашия край не е зле“. Преведено от таниния език на обикновен човешки, това означаваше около петстотин и четиридесет лева преди удръжките. В същото време Таня живееше в жилище, което пак Радослав ѝ беше купил преди три години, понеже „нали ми е сестра, няма да я оставя на улицата“, и караше колата, която той ѝ бе дал, когато си взе нова.
Само че тези подробности Таня предпочиташе да ги държи далече от паметта си. Имаше рядък талант да изтрива от съзнанието си всичко, което разваляше удобната ѝ представа за света. Правеше го със същата лекота, с която други хора забравят къде са оставили ключовете си.
Галина извърна поглед към мъжа си. Радослав седеше с физиономия на човек, който с радост би потънал през стола и би изчезнал под земята, но столът беше стар, масивен и упорит, и категорично не възнамеряваше да съдейства.
— Радо — каза Галина спокойно. — Кажи ѝ.
— Какво да ѝ кажа? — измънка той.
— Колко изкарвам.
Тишината в стаята се сгъсти така, че можеше да се реже с нож. Почти като крема на наполеона на Маргарита Александрова.
— Гале, за какво ти е това сега?
— Радослав. Кажи.
Той се прокашля. После потърка мястото между веждите си. Вдигна очи към тавана, сякаш там някой беше написал правилния отговор. Нямаше никакъв отговор. Само следа от стар теч, закърпена още миналата година.
— Галина печели… — започна най-после той. — Тя е счетоводител. Работи от вкъщи.
— От вкъщи? — повтори Таня с тон, сякаш беше чулa „от друга планета“.
— Да. Дистанционно. Има четирима клиенти. Води им цялото счетоводство.
— И колко получава за това нейното… водене?
Радослав произнесе сумата.
Таня примигна. После примигна още веднъж. Изражението ѝ стана като на човек, който си е поръчал една обикновена салата, а сервитьорът му е донесъл сметка за сватбен банкет.
— Това за година ли е? — уточни тя предпазливо.
— За месец — отвърна Радослав.
— Повече е от твоето — тихо отбеляза Петър Радославов, който умееше да смята наум и никога не пропускаше случай да покаже този свой талант.
Думите му бяха насочени към Таня.
Тя отвори уста. Затвори я. После пак я отвори. Отстрани приличаше на риба, извадена от аквариума и внезапно поканена да обсъжда тримесечен финансов отчет.
— Чакай малко — каза тя. — Това… сериозно ли го говориш?
— Напълно сериозно — потвърди Радослав.
— Но тя нали си стои вкъщи!
— Тя работи вкъщи. Това са две различни неща, Таня.
Истински интересното обаче се случи след това.
Маргарита Александрова, която дотогава мълчаливо си хапваше наполеона с вид на зрителка на първи ред в театъра, изведнъж остави виличката си в чинийката.
— Танче — подхвана тя меко. — Ти преди малко говореше за издържане. Че Радослав издържал Галина. Я ми кажи, моля те, ти сама ли си купи апартамента?
Таня се изчерви. Не пламна цялата, само леко порозовя, сякаш в стаята внезапно беше станало по-топло.
— Това е друго — отсече тя.
— Разбира се, че е друго — съгласи се Маргарита Александрова. — А колата? И тя ли е друго?
— Лельо Маргарита, това изобщо няма връзка.
— Има, Танче. И още каква връзка има. Ти току-що пред всички заяви, че снаха ти виси на врата на брат ти. А сега се оказва, че Галина печели повече от теб, докато апартамента и колата на теб ти ги е осигурил същият този Радослав, когото толкова жалиш.
Настъпи пауза.
— Значи излиза — продължи Маргарита Александрова, замислено побутвайки крема с вилицата, — че от всички тук не Галина е тази, която е на гърба на Радослав. Някой друг е. Но няма да соча с пръст, защото не е възпитано.
Тя обаче посочи с очи.
Петър Радославов изсумтя в чая си. Втората леля на Радослав, дошла от Враца и до този момент кротко заета с руската салата, промърмори ниско: „Аз така си и мислех.“ Какво точно си беше мислила, остана неясно, но интонацията ѝ беше по-красноречива от всякакви думи.