Десертът пристигна от кухнята не наведнъж, а на две пренасяния. Маргарита Александрова беше направила прочутата си торта „Наполеон“ — с тънки, ронливи кори, които пукаха под вилицата, и с крем по стара семейна рецепта. Първо го била приготвяла майка ѝ, преди това — баба ѝ, така че, ако човек се замислеше, тази торта имаше почти вековна биография.
Галина помагаше с чинийките. В кухнята се наведе към Маргарита Александрова и попита съвсем тихо:
— Маргарита Александрова, вие нали знаете, че аз работя?
— Разбира се, Галинче. Нали ти сама ми каза, когато говорехме за тръбите. Счетоводство водиш, от вкъщи.
— Ето.
— А Таня какво, не е ли наясно?
Галина само повдигна рамене.
— Таня знае онова, което ѝ е удобно да знае.
Маргарита Александрова я погледна над нарязаната торта и изпусна дълга въздишка. Тя си имаше специална въздишка за подобни случаи — протяжна, леко свистяща, която означаваше приблизително: „Аз ти казах, пък оттук нататък ти си решавай“.
— Галинче, трябваше отдавна да ѝ го обясниш. Трета година разправя наляво и надясно, че Радослав те издържа. На мен го е казвала, на Петър, даже на съседката Гинка Ангелова. А Гинка Ангелова, между другото, много се тревожи.
— За мен ли?
— За Радослав. Според нея му било тежко.
Галина не се сдържа и изсумтя. Гинка Ангелова беше виждала Радослав точно два пъти в живота си, и в двата случая той ядеше скара с такова блажено изражение, че само човек с извънредно развита състрадателност би могъл да заподозре у него мъченик.
После обаче се случи нещо, което Галина изобщо не беше предвиждала.
Всички отново седнаха на масата. „Наполеонът“ вече беше нарязан, чаят — налят, а Петър Радославов вдигна наздравица за семейството, за здравето и за това всеки да се занимава с онова, към което го тегли душата, а не с онова, за което началникът го е хванал за яката.
Чашите се вдигнаха.
И точно тогава Таня явно реши, че моментът е настъпил.
— Радославе — започна тя с онзи свой глас, който обикновено се появяваше след втората чаша, — отдавна искам да ти го кажа. Пред всички, за да не излезе, че говоря зад гърба ти. Ти си свестен мъж. Работиш на две места. Носиш цялото семейство на гърба си. Ремонти правиш сам. Само че трябва да си по-твърд.
Настъпи пауза. Дори лъжичките замлъкнаха.
— В какъв смисъл? — попита Радослав.
— В такъв, че ти си единственият човек, който изкарва пари във вашия дом. И няма защо да се срамуваш да го признаеш.
После се обърна към Галина. Погледът ѝ беше уж съчувствен, но в него ясно се четеше: „Правя го за твое добро“.
— Галинче, не искам да те обиждам. Само че брат ми те издържа. Поне можеш да си мълчиш, когато той решава за какво да се харчат парите. Ти не работиш, не вкарваш нито лев вкъщи, и това всички го знаят.
Тишината стана толкова плътна, че от верандата се чуваше как капе кранът. Същият онзи кран, който Атанас Емилов обещаваше да оправи срещу 760 лв.
Галина остави чашата си.
Бавно. Внимателно. Точно в средата на чинийката.
— Всички го знаят? — повтори тя.
— Ами то е очевидно — Таня разпери ръце. — Радослав ходи във фирма, взема заплата. А ти си седиш вкъщи. Това е проста сметка, Галинче.
И тук трябва да се каже нещо, което Таня не знаеше.
Галина работеше като счетоводител. Дистанционно, от дома, на лаптопа, който стоеше в спалнята върху малка масичка до прозореца. Водеше отчетността на четири малки фирми и се занимаваше с това вече осем години. Беше започнала, когато по-малката им дъщеря тръгна на училище, и оттогава не беше спирала.
Защо Таня не беше в течение? Защото Галина не смяташе за нужно да дава отчет на зълва си. Радослав знаеше. Маргарита Александрова знаеше. Петър Радославов, изглежда, също беше разбрал, макар че Галина никога не бе обсъждала темата направо с него.
А Таня си живееше в собствена вселена, където тя беше делова, успяла и много практична жена, а снаха ѝ — някаква прикачена тежест на врата на брат ѝ.
При това самата Таня също работеше — като администратор.