— Галина, подай ми салатата, моля. Не тази. Онази с рулцата от раци. Нали си ни домакинята вкъщи, би трябвало да знаеш кое къде стои.
Таня го изрече така, сякаш отправяше мило признание. Усмихваше се, леко наклонила глава, а лъжичката ѝ висеше изящно над чинията. На пръв поглед — нищо обидно. И все пак около масата внезапно стана една идея по-тихо.
Галина ѝ подаде салатата.
Поводът беше юбилеят на свекъра ѝ. Петър Радославов навършваше шейсет и пет години и за празника цялата рода се беше събрала в къщата извън града на Маргарита Александрова, неговата по-голяма сестра. Постройката беше от онези стари къщи, вдигнати още през социализма, които с годините се сдобиват с веранди, пристройки и сайдинг в неопределим цвят. Стопанката го наричаше „кафе с мляко“, а всички останали — просто „бежовичко“.
Трапезата беше подредена в голямата стая с нисък таван, където миришеше на пресни краставици и стара мебел. Дванайсет души се бяха настанили толкова нагъсто, че лактите на съседите почти се преплитаха. Радослав, съпругът на Галина и роден брат на Таня, седеше между двете и май единствен не забелязваше как напрежението вече започва да пука във въздуха.
— Между другото, салатата е много хубава — каза той и си сипа втора порция. — Мамо, ти ли я прави?
— Аз само помагах — отвърна Маргарита Александрова. — Основното го свърши Галинчето. От сутринта е в кухнята.
— Е, тя време има предостатъчно — подхвърли Таня, без дори да вдигне поглед от чинията си.
Това „време има предостатъчно“ увисна над масата като муха над сладко. Всички го видяха. Никой не посегна да го прогони.
Галина замълча и си отчупи парче хляб. Познаваше Таня от четиринайсет години и през това време беше научила едно просто правило: зълвата ѝ никога не започваше направо. Първо идваше „домакинята“, после „многото свободно време“, а някъде към десерта вече можеше да се очаква нещо наистина тържествено.
И Галина не сбърка.
Когато сервираха топлото, разговорът се завъртя около ремонти. Маргарита Александрова разказваше как сменяла тръбите на вилата и как майсторът Атанас Емилов, дошъл уж да поправи една-единствена тръба, установил, че всъщност трябва да се подмени всичко — включително и собствената му представа за цени.
— Седемстотин и шейсет лева само за труд! — възмущаваше се Маргарита. — Казвам му: „Атанасе, за тези пари ще си купя нова вила.“ А той ми отговаря: „Маргарита Александрова, не и в този район.“
Всички се разсмяха. Петър Радославов плесна с длан по масата и чаените лъжички звъннаха в чашите.
— А вие вашия ремонт приключихте ли го? — попита Маргарита Александрова, обръщайки се към Радослав. — Нали споменаваше, че ще правите кухнята?
— Приключихме — кимна Радослав. — Още през ноември. Сложихме плочки, направихме нов гръб. Стана хубаво.
— Сигурно ви е излязло солено?
— Нормално. Част от нещата ги свършихме сами.
Таня остави чашата си на масата.
— Радо, ти сам ли реди плочките?
— Да.
— След работа?
— Да, вечер.
— Горкият — поклати глава Таня. — По цял ден си на работа, после и вкъщи се трепеш. И то при положение че жена ти е свободна от сутрин до вечер.
Точно тогава Галина усети как нещо вътре в нея се разклати. Не беше гняв. По-скоро умора — стара, позната, почти домашна, като будилник, който звъни всяка сутрин и от който няма как да извадиш батериите.
— Таня, не съм свободна от сутрин до вечер.
— А с какво толкова си заета? — попита зълвата с такава мекота, сякаш се интересуваше от рецепта за сладкиш.
— Работя.
— Е, всички в някакъв смисъл работим, Галинче. Едни ходят на работа, други варят супи.
Радослав смръщи вежди, но не каза нищо. В такива мигове той винаги мълчеше, защото искрено вярваше, че ако човек не обръща внимание, всичко само ще се разсее. За четиринайсет години това не се беше случило нито веднъж, но Радослав беше човек с дълбока и непоклатима вяра в силата на мълчанието.