Сега му трябваше сейфът.
– Отвори го. Ще си взема парите в брой.
– Утре в единайсет идва Драгомир Рилски – отвърнах спокойно. – Ще отключим пред него, ще направим опис и ще получиш плика си срещу подпис.
– Диана, не ми устройвай сцени. Това са моите пари.
– Точно затова ще има опис. За да не решиш после да твърдиш, че съм взела нещо.
Димитър Калинов почука рязко с пръсти по масата, но този път се овладя. Вероятно си спомни и за записа, и за адвоката.
– Дълговете ми са повече, отколкото си представяш.
– Част от исканията вече ги видях в твоята папка. Беше ги оставил до моите документи и до проекта за заем, който се канеше да ми пробуташ.
– Щях да покрия всичко след сделката.
– Сделката трябваше да се плати с моите пари. А аз не ти ги дадох.
Той се подсмихна, но в тази усмивка вече нямаше увереност.
– С един код ме занули.
– Не кодът те занули, Димитър. Той само ти попречи да вземеш документите ми и да наречеш това семейна подкрепа.
Около осем Светослав Балкански отново му звънна. Димитър излезе в коридора, но остави вратата леко открехната. Разговорът не продължи дълго. Светослав заяви, че повече няма да чака, защото още отначало условието било цялата сума да се внесе днес. Димитър се опита да обясни някакво „семейно забавяне“, но без моя заем тези обяснения не впечатлиха никого.
Когато се върна, предишната му настъпателност беше изчезнала.
– Ще подам документи за несъстоятелност – каза глухо. – Нямам друг изход.
– Тогава се обърни към специалист по такива процедури. Днес съдът не те е обявявал в несъстоятелност и моите средства не са част от твоите дела.
– Дори сега говориш като лекар на визитация.
– Говоря като човек, който повече не желае да плаща цената на чужди решения.
Той замълча за известно време, после попита дали едно извинение може да поправи всичко. Помолих го да каже ясно за какво точно се извинява. Първо измърмори „за лекарствата“. После добави, че не спрял майка си. За думите си за кухнята се сети едва след като му ги припомних.
– Бях изнервен – оправда се той.
– А аз бях след операция. Разликата е, че ти мислеше за сделката, а аз – как да възстановя лечението си.
С това разговорът приключи. Не защото бяхме изяснили всичко, а защото нямаше смисъл да въртим едни и същи думи. Казах на Димитър, че може да остане в отделната стая до пристигането на адвоката. На сутринта щеше да вземе най-необходимите си вещи и парите си в брой по опис. Всички следващи въпроси трябваше да минават през Драгомир Рилски.
Късно вечерта получих съобщение от Надежда Данаилова: „Аз ти мислех доброто. Неблагодарница.“ Препратих го на адвоката и отговорих само с едно изречение: „Претенцията за нанесените щети ще бъде изпратена от представителя ми.“ След това тя повече не ми писа през онзи ден.
На следващата сутрин Драгомир Рилски пристигна точно в единайсет. Димитър го чакаше в кабинета, със сак до краката си. Сейфа отключих лично аз. В присъствието на адвоката извадихме папката на Димитър, преброихме наличните му пари, записахме сумата в описа и му предадохме плика срещу подпис. Моите документи, брачният договор, медицинските бумаги и неподписаният договор за заем останаха заключени вътре.
Димитър подписа рязко, с натиск, сякаш искаше да пробие хартията, но пред адвоката не започна спор. Прибра плика в сака, взе две ризи, зарядното си и папката за сделката, която вече беше пропаднала.
На прага се спря.
– Разбираш ли, че сам няма да се справя с това?
– Разбирам.
– И въпреки това няма да ми помогнеш?
– Не с пари. Не и след случилото се.
Той си тръгна тихо. Без да тръшне вратата, без обичайното „ще съжаляваш“. Вероятно беше разбрал, че всяка такава реплика вече няма да се приема като семеен скандал, а като част от кореспонденцията за адвоката.
След около час куриерът донесе новите лекарства. Сравних кутиите с предписанието, подредих ги в нов органайзер и го оставих в кабинета, до папката с копията на претенцията, исковата молба и брачния договор. Комбинацията за сейфа знаех единствено аз.
Вечерта Драгомир Рилски ми изпрати проект на претенцията до Надежда Данаилова и списък с документите, необходими за прекратяване на брака. Проверих датата, приложих касовия бон за две хиляди деветстотин седемдесет и два лева и написах: „Съгласувано.“
В дома стана по-тихо. Имаше по-малко гласове, по-малко настоявания и по-малко чужди ръце сред вещите ми. Димитър изгуби не само сделката. Изгуби онова, на което бе разчитал през всичките тези години: достъпа до моите пари, прикрит зад думите „семейно задължение“.