дали цялата сума ще бъде налична още днес до осем вечерта, Димитър Калинов ме погледна право в очите и излъга:
– Ще бъде.
Не започнах да му възразявам през цялата стая. В проекта на договора беше записан номерът на Светослав Балкански. Взех телефона и му изпратих кратко съобщение: „Добър ден. Обажда се Диана Цветанова. Не съм страна по сделката с Димитър Калинов. Договор за заем от моя страна не е подписван. Финансово участие от мен няма.“
След броени секунди Светослав замлъкна в слушалката. После гласът му стана значително по-хладен:
– Димитре, какво точно става при теб? Ти ми каза, че парите са семейни и въпросът е уреден.
Димитър побърза да обясни, че след операцията не съм била „съвсем на себе си“. Аз включих записа на разговора и спокойно го предупредих да подбира по-внимателно думите си. Щом чу „запис“, той се запъна, приключи набързо разговора и излезе в коридора, за да звъни в банката.
През това време Надежда Данаилова се приближи до сейфа и дръпна дръжката.
– Отвори го веднага. Вътре са парите на сина ми.
– Неговите пари ще си останат негови. Но моите документи и спестяванията ми не ви засягат.
– Аз съм майка на Димитър.
– Това не ви дава право да се разпореждате със сейфа, лекарствата и личните ми средства.
Тя се канеше да отвърне остро, но аз вече изпращах на адвоката снимки на празния органайзер, касовата бележка, извлечението, съобщението до Светослав Балкански и копие от брачния договор. След това се обадих в аптеката. Нужното лекарство не беше налично, но можеха да организират доставка за следващия ден следобед. Потвърдих поръчката и платих новия курс от собствената си карта.
Когато Димитър се върна в кухнята, вече не споменаваше вечерята.
– Сега ми превеждаш парите – каза той. – А после ще си поговорим отделно за майка ми.
– Не.
– Ще изгубя капарото.
– Внесъл си го, преди да имаш цялата сума и без подписан договор за заем от мен.
– Защото трябваше да ми помогнеш.
– Не съм длъжна да финансирам сделка, която ти оформяш като своя.
Той се опита да върне разговора в стария познат коловоз. Първо натисна с дълговете, после започна да повтаря, че хората чакали, накрая ми напомни колко години сме женени. Отговарях кратко, но ясно: неговите кредитори си бяха негови кредитори, уговорките му със Светослав Балкански бяха негови уговорки, а моите пари не ставаха автоматично общи само защото на него му беше спешно.
Надежда Данаилова отново се намеси:
– Димитре, нали ти казвах. Тя винаги се е мислела за нещо повече от нас. Лекар, началник, всичко да е по документи. А на собствения си мъж не иска да подаде ръка.
– Помощ е, когато човек помоли и приеме отказа – казах аз. – Когато изхвърлиш лечение и поискаш сто хиляди лева, това вече не е помощ.
– Аз добро исках – промълви тя по-тихо.
– Тогава ще възстановите около две хиляди деветстотин и седемдесет лева. Адвокатът ще подготви претенцията.
Надежда Данаилова млъкна на мига. До този момент приказките за „доброто“ не ѝ струваха нищо. В секундата, в която постъпката ѝ получи конкретна цена, доброто свърши.
Димитър откара майка си към четири. На тръгване заяви, че вечерта ще се върне и аз щяла да „дойда на себе си“. Не му отговорих на площадката. Просто затворих вратата, седнах пред бюрото и отворих папката „Финанси“. Вътре бяха копия от стари разписки на Димитър, кореспонденцията за новия заем, проектът на договора без моя подпис и документите по брачния договор.
Препратих всичко на Драгомир Рилски. После влязох в банковото приложение и отмених подготвената заявка за голям превод, която Димитър ме беше помолил да направя предварително „за да стане по-бързо“. Това не беше мое задължение, но той явно смяташе да покаже на Светослав Балкански, че парите почти са готови. На екрана се появи статус: „Операцията е отменена от клиента.“ Изпратих на Димитър снимка на екрана и повече не вдигах на обажданията му.
В пет следобед самият Светослав Балкански ми писа. Помоли ме да потвърдя дали наистина не участвам в сделката и дали не съм обещавала финансиране. Отговорих писмено още веднъж: договор не съм подписвала, средства няма да предоставям, Димитър Калинов действа самостоятелно. Четиридесет минути по-късно Димитър ми изпрати съобщение: „Ти провали всичко.“ Препратих го на адвоката без нито една дума отгоре.
Димитър се прибра малко преди седем. Надежда Данаилова вече не беше с него. Не изглеждаше толкова ядосан, колкото притиснат до стената: якето му беше разкопчано, телефонът стоеше стиснат в ръката му, а по екрана едно известие сменяше друго.
– Светослав отказа сделката – каза още от прага. – Дава дела на други хора.
– Значи не е дочакал парите.
– Капарото няма да ми върне.
– Това условие си го приел сам.
Димитър влезе в кухнята и се отпусна на свободния стол. Този път вече не настояваше за вечеря.