Той ми пъхаше папката под носа и повтаряше, че всичко било почти уредено, оставало само да го „подкрепим като семейство“. Тогава му казах, че ще говорим след контролния ми преглед. Димитър Калинов обаче беше чул не предпазлив отказ, а обещание.
– Не започвай пак със сделката – каза той вече с друг тон. – Дал съм дума на хората.
– Ти си дал дума. Моята не присъства там.
– Нали сме семейство, Диана.
С тази фраза години наред се затваряха всички разговори. Неговите заеми автоматично ставаха наши. Майка му се превръщаше в моя грижа. Поредното му начинание се представяше като общ шанс, а моите смени, спестявания и търпение – като удобен резерв, от който може да се взема. Само че този път всичко приключи. Не защото исках да го наказвам, а защото сам показа, че е готов да изисква пари от жена, чието лечение току-що бе изхвърлено през прозореца.
– Семейството не изхвърля чужди лекарства и не праща човек след операция да готви вечеря – отвърнах аз. – Няма да финансирам сделката ти.
Надежда Данаилова разпери ръце, сякаш бе чула нещо безобразно.
– Димитре, чуваш ли я? Изнудва те с някакви хапчета.
– Мамо, замълчи – отсече той рязко, но не защото беше на моя страна. В главата му вече се въртяха сметки.
Взех телефона и набрах Драгомир Рилски – юриста, който преди няколко години настоя да подпишем брачен договор. Още тогава Димитър имаше проблеми след провален проект, а Драгомир Рилски ми каза направо: ако не искам да нося отговорност за всяка негова авантюра, финансовите рискове трябва да бъдат разделени. Димитър се цупи цяла седмица, но договорът беше подписан пред нотариус.
– Господин Рилски, добър ден – казах и включих високоговорителя едва след поздрава. – Унищожиха ми лекарствата, назначени след операция. Имам касова бележка за около две хиляди деветстотин и седемдесет лева, имам и снимки. Освен това оттеглям всякакво участие във финансирането на сделката на Димитър Калинов. Договорът за заем от моя страна не е подписан.
Димитър направи крачка към мен.
– Диана, изключи телефона.
Отговорът на юриста беше спокоен и делови. Първо да документирам щетата, да не влизам в спор, да не подписвам нищо и да огранича достъпа до личните си документи. За сейфа попита отделно. Парите на Димитър да не се пипат, но моите книжа, неподписаният договор за заем и личните ми спестявания трябваше да бъдат защитени. Ако Димитър настоява да получи достъп веднага, сейфът да се отваря само с опис.
– Димитър знае кода – казах аз.
– Тогава го сменете още сега – отвърна Драгомир Рилски. – Неговите пари после ще му бъдат предадени срещу разписка или пред свидетел. Не смесвайте неговото имущество с вашите документи.
След тези думи Димитър вече не се преструваше на спокоен.
– Какъв код? – попита той. – Там са моите пари.
– Там са и моите документи, както и неподписаният договор за заем – отговорих и тръгнах към кабинета.
Кабинет наричахме малката стая с бюро, етажерка и сейф, прибран в долния шкаф. Там държах медицинската документация, брачния договор, извлеченията от сметки и служебни книжа. Димитър ме последва веднага. Надежда Данаилова също стана, но вече без предишната си увереност.
Въведох старата комбинация. Вътре имаше три папки: моята медицинска, тази с брачния договор и папката на Димитър с надпис „Сделка“. До тях лежеше пликът с неговите пари в брой. Не го отворих, не го преместих. Извадих само своите документи, касовата бележка, брачния договор и проекта за заем без подпис. Снимах всичко за юриста и после го прибрах в отделна прозрачна папка.
– Дръпни се – каза Димитър. – Сам ще си взема моето.
– Ще го получиш по опис. Сега ограничавам достъпа до моите документи.
Натиснах бутона за нулиране, въведох новата комбинация и заключих сейфа. Краткият сигнал прозвуча тихо, но Димитър реагира така, сякаш пред очите му бях зачеркнала цялата сделка.
– Какво направи? – попита той.
– Смених кода.
– Нямаш право да блокираш парите ми.
– Не съм ги присвоила. Стоят си вътре. Но без опис повече няма да отварям.
Той се протегна към папката в ръцете ми, но аз я дръпнах зад гърба си.
– Дай договора за заем.
– Той не е подписан от мен.
– Ти обеща.
– Казах, че ще помисля след контролния преглед. След случилото се днес вече помислих.
Димитър рязко извади телефона си и набра Светослав Балкански, продавача на дяла. Говореше високо, нарочно, за да го чувам: парите щели да бъдат осигурени, имало само семейно забавяне, утре всичко щяло да се приключи. А когато Светослав Балкански зададе следващия си въпрос, Димитър Калинов обърна поглед към мен.