– Майка изхвърли хормоналните ти лекарства – съобщи Димитър Калинов още от прага, без дори да си свали якето. – Стига си се правила на болна и си тъпкала организма с тази гадост. Хайде в кухнята, Диана Цветанова. Утре имам важна сделка, трябва ми свястна вечеря.
Стоях до плота и не можех да откъсна поглед от празния органайзер за лекарства. Сутринта вътре беше подреден целият ми следоперативен курс: пет отделения, лепенки с часовете за прием, инструкция отгоре, а касовата бележка от аптеката беше прибрана в отделно джобче. Сега до мивката се търкаляше само смачканата листовка, а епикризата ми от клиниката беше затисната под дъската за рязане.
След Димитър Калинов в кухнята влезе и Надежда Данаилова. Беше на седемдесет и шест, но когато ставаше дума за чужди шкафове, чужди рафтове и чужди лекарски предписания, сили винаги ѝ се намираха. В ръката си държеше празна аптечна торбичка и ме гледаше така, сякаш очакваше да ѝ благодаря.
– Въведох малко ред – заяви тя. – Това тук не е дом, а склад за хапчета. Химия и глупости. Една жена трябва да се храни нормално, а не да се трови с вносни боклуци.
– Къде са препаратите? – попитах тихо.
Надежда Данаилова махна нехайно към балкона. Вратата беше отворена. На пода, до сушилника, лежеше един-единствен блистер, закачил се за крачето. От останалите лекарства нямаше и следа.
Касовата бележка беше под епикризата. Две хиляди деветстотин седемдесет и два лева. Но парите далеч не бяха най-страшното. Тези медикаменти бяха част от възстановяването ми след тежка операция и схемата не можеше да бъде прекъсната просто защото на свекърва ми така ѝ е хрумнало. Двадесет и трета година ръководех отделение по ендокринология и твърде добре знаех каква цена се плаща за подобни „домашни решения“.
– Надежда Данаилова, изхвърлили сте лекарства, назначени ми от лекар – казах аз. – Това не са витамини от реклама и не са билкови съвети от съседки.
– С майка ми няма да говориш с този тон – намеси се Димитър Калинов. Най-сетне свали якето си, хвърли ключовете върху масата и погледна часовника. – Щом си вкъщи, ходиш и приказваш, значи можеш и вечеря да направиш. Майка ми пътува цял ден, а ти устройваш скандал за някакви кутии.
Вгледах се в него по-внимателно. Димитър Калинов не изглеждаше разтревожен. Не попита какво може да ми се случи без лекарствата. Не предложи да тръгнем веднага към аптека. Дразнеше го единствено това, че лечението ми нарушава обичайния му ред: той иска, аз се съобразявам, а Надежда Данаилова командва в моята кухня.
– Димитър Калинов, майка ти е изхвърлила терапията, която ми е назначена след операция – повторих.
– В болницата можеш да командваш като лекар – отвърна той. – У дома не е нужно да се правиш на началник отделение. Утре ми е важен ден, а ти пак започваш с твоите хапчета.
Надежда Данаилова се настани на моя стол и придърпа аптечната торбичка към себе си, сякаш проверяваше дали вътре случайно не е останало още нещо.
– Аз съм по-възрастна и от двама ви – каза тя. – Знам какво е здраве. От таблетки човек само се съсипва. А Диана Цветанова е свикнала всички да тичат около нея.
До този ден дълго си бях обяснявала поведението им с умората на Димитър Калинов, с финансовите му проблеми, с възрастта на Надежда Данаилова и навика ѝ да нарежда. След операцията нямах сили за големи разговори. Исках да се възстановя, да приключа болничния, да се върна в отделението и да не отварям още един фронт у дома. Но в този момент всичко се подреди ясно. Не ставаше дума нито за умора, нито за старост. За тях лечението ми беше пречка, а парите ми – семеен ресурс.
– Сега ще документирам нанесената вреда – казах и взех телефона си.
Димитър Калинов се намръщи.
– Каква вреда? Диана Цветанова, не се излагай. Майка ми е искала да помогне.
– Две хиляди деветстотин седемдесет и два лева по касова бележка. Плюс намеса в назначено медицинско лечение.
Включих камерата и заснех празния органайзер, бележката, епикризата, смачканата инструкция и отворената балконска врата. Надежда Данаилова рязко скочи от стола, но вече бях прибрала телефона.
– Ти какво, срещу майката на собствения си мъж ли ще подаваш жалба? – попита Димитър Калинов.
– Първо ще се обадя на лекуващия лекар, после в аптеката, а след това на адвокат.
– На адвокат? – изсмя се той. – Заради някакви хапчета?
– Не само заради тях.
Не схвана веднага какво имам предвид. После обаче изражението му се промени. Спомни си същото, което и аз: на следващата сутрин възнамеряваше да подпише документите за покупка на дял в сервизна фирма. Собствените му средства не достигаха. В сейфа лежаха парите му в брой за капарото, папката по сделката и проектът на договор за заем, според който аз трябваше да му дам сто хиляди лева.
Този договор не беше подписан от мен. Седмица по-рано Димитър Калинов вече беше започнал да ме притиска за този заем.