Колкото и странно да звучеше, това решение ѝ се стори по-леко от трите години, прекарани в колебание и недоизказани обвинения.
— Разбирам — отвърна Йоана спокойно. — Върви при майка си, Георги.
— Какво?
— Говоря напълно сериозно. Отиди. Утре ще си събереш нещата, когато се поуспокоиш. Ключовете ще оставя у съседката.
Георги я гледаше така, сякаш очакваше всеки момент тя да се засмее, да махне с ръка и да каже, че не е имала това предвид. Но Йоана не се засмя. Нито отстъпи.
— Ти изобщо не разбираш какво правиш — произнесе той тихо.
— Напротив. Много добре разбирам.
От коридора Снежана Василева победоносно заяви, че винаги си е знаела — тази жена нямала нито сърце, нито разум. Пламен Радев измърмори нещо в съгласие. Георги постоя още малко, сякаш чакаше последен знак, после взе якето си и излезе.
Йоана затвори вратата след него. Новата брава щракна отчетливо.
После тя отиде в кухнята, напълни чайника и го включи. Седна до прозореца. Навън вече се беше спуснала тъмнина.
Георги дойде да прибере вещите си след два дни. Беше минал сутринта, докато Йоана беше на работа. Взел беше дрехите си, лаптопа, част от документите. Оставил бе ключовете — онези новите, които тя предварително беше дала на съседката.
Лежаха върху кухненската маса, до кратка бележка. Беше написал, че му трябва време да помисли.
Йоана прочете написаното, сгъна листчето и го прибра в едно чекмедже.
Време имаше и тя. И вече мислеше — без паника, без сълзи, без онази вътрешна трескавост, която я беше държала толкова дълго. Мислеше ясно, с хладната трезвост на човек, който най-сетне е взел решение, отлагано прекалено много.
При адвокат отиде след около седмица. Не защото бързаше да започне война, а защото искаше да разбере как стоят нещата наистина. Какви права има. Какво може да очаква. Какво трябва да подготви.
Адвокатката се оказа жена на възраст, с изправен гръб и навик да говори кратко, без излишни украшения. Йоана ѝ разказа всичко — за жилището, за първоначалната вноска, за ипотечните плащания, за претенциите на Георги и намесата на майка му.
Жената я изслуша, направи няколко бележки и попита дали разполага с документи за произхода на парите, за първоначалното плащане и за историята на вноските по кредита.
Документи имаше. Йоана пазеше всичко — банкови извлечения, платежни нареждания, квитанции, договори, справки от банката. Четирите години, през които беше свикнала да води отчетност в строителна фирма, не бяха минали напразно.
Адвокатката прегледа папките внимателно. После вдигна поглед и каза:
— Позицията ви е добра.
Оттам нататък нещата потекоха по своя ред. Бавно, официално, през съд, през експертизи, през неизбежните опити на Георги да се „разберат по човешки“, но при условия, удобни само за него. Йоана ходеше на срещите, изслушваше го и отговаряше кратко. Без викове. Без обяснения. Без извинения.
Веднъж Снежана Василева ѝ се обади, за да ѝ каже, че един ден горчиво ще съжалява и че съдбата винаги връща всичко. Йоана изчака да приключи, после спокойно отвърна, че ще си запише това мнение. След това учтиво затвори.
Делото продължи три месеца. Йоана представи пълен комплект документи: договора за покупката, справки за личните ѝ спестявания, банковата история на ипотеката, от която ясно се виждаше, че по-голямата част от вноските са правени именно от нея.
Георги се опита да оспори разпределението на дяловете. Адвокатът му направи каквото можа, но работеше само с наличното. А наличното не беше много.
Решението на съда призна на Йоана две трети от апартамента. Георги получи парично обезщетение, съответстващо на реалния му принос. Снежана Василева не получи нищо, защото никога не беше имала никакви права върху това жилище. Просто до този момент никой не си беше направил труда ясно да ѝ го напомни.
Йоана научи решението в съвсем обикновен работен ден, по време на обедната почивка. Прочете съобщението от адвокатката, изгаси екрана на телефона и довърши супата си.
Месец след окончателното оформяне на всичко тя купи нова саксия за фикуса. Голяма, керамична, в топъл теракотен цвят. Пресади растението внимателно и го върна на старото му място до прозореца.
Първите дни фикусът леко клюмна — както често се случва след пресаждане. После обаче листата му се изправиха и той отново започна да се протяга към светлината.
Йоана го гледаше сутрин, с чаша кафе в ръка, и си мислеше, че вероятно отдавна му е било нужно повече пространство.
Просто никой не го беше пресаждал навреме.