Нямаше какво повече да се преразглежда. Нито един разговор вече не можеше да промени нещо. Георги Александров нямаше да стане друг човек. А Снежана Василева сама нямаше да спре.
Още на следващата сутрин Йоана Руменова се обади на ключар.
Майсторът дойде около обяд. Работи не повече от четирийсет минути. Когато си тръгна, на входната врата вече имаше две нови брави — стабилни, скъпи, надеждни. Йоана задържа за миг в шепата си новите ключове. Два комплекта. И двата — нейни. После ги прибра в чантата си.
Същия ден Георги закъсня в службата. А Снежана Василева пристигна в шест и половина. Йоана я видя през шпионката. Свекърва ѝ не беше сама — до нея стоеше Пламен Радев, с изражение на човек, дошъл като подкрепление.
Отвън се чу как ключът влиза в ключалката. Последва тишина. После втори опит. И гласът на Снежана — първо объркан, а след това все по-остър:
— Какво е това… Пламен, виж. Ключът не става.
Йоана стоеше от вътрешната страна на вратата, в коридора, и не помръдваше.
— Йоана! — Снежана започна да удря с юмрук по вратата. — Отвори веднага! Какво си направила?
Йоана отключи.
Снежана Василева беше застинала на прага с червени петна по бузите и стиснати в юмрука ключове.
— Сменила си бравите?! Без да кажеш на никого?! Как изобщо си позволи?
— Позволих си — отвърна Йоана.
Каза го съвсем равномерно. В гласа ѝ нямаше нито злоба, нито желание да тържествува. Само тихата увереност на човек, който е взел решение и вече няма намерение да отстъпва.
— Ти даваш ли си сметка какво правиш?! — Снежана направи крачка напред, но Йоана остана на мястото си. — Това е апартаментът на сина ми! Нямаш никакво право!
— Това е и моят дом. И от днес нататък никой няма да влиза тук без мое разрешение.
Пламен Радев, застанал зад свекървата, скръсти ръце пред гърдите си.
— Отваряй — каза той с тон, сякаш въпросът вече е решен. — Иначе ще извикам полиция.
— Извикайте — отговори спокойно Йоана. — Само не забравяйте да им обясните, че сте дошли да отключвате чужд дом с ключове, които никой не ви е давал.
Това накара Пламен да млъкне. Той погледна към Снежана. Тя обаче веднага подхвана отново — този път високо, явно с надеждата съседите да чуят. Заговори за „превземане“ на жилището, за снаха, която гони роднините, за това, че Георги дори не подозира какво върши жена му зад гърба му.
Георги Александров се появи след двайсетина минути. Беше дошъл почти тичешком след обаждането на майка си, задъхан и зачервен.
— Йоана, какво става тук? — погледът му се местеше от майка му към жена му. — Защо си сменила бравите?
— Защото не ми остана друг начин да заключа вратата на собствения си дом.
— Тя се е побъркала! — намеси се Снежана. — Георги, кажи ѝ! Да върне ключовете!
Георги влезе вътре и спря насред коридора. Йоана го гледаше и виждаше същото, което беше виждала през последните три години — човек, разкъсван между два бряга, неспособен да избере на кой да стъпи.
— Мама е права — каза най-накрая той, а в гласа му прозвуча почти вина. Пред кого — пред майка му или пред жена му — Йоана вече не можеше да разбере. — Трябваше поне да ме предупредиш. Дай ключовете, ще седнем и ще поговорим нормално.
— Няма какво повече да обсъждаме, Георги.
— Йоана…
— Три години говорих. Три години обяснявах. И нищо не се промени.
Георги стисна зъби. От коридора Снежана продължаваше да говори нещо, но Йоана вече не я чуваше.
— Тогава ти поставям условие — каза Георги, този път по-рязко. — Или връщаш ключовете, или… не знам какво ще стане с нашето семейство. Разбираш ли какво ти казвам?
Йоана го погледна внимателно. Може би някога, преди време, подобни думи щяха да я накарат да се уплаши и да отстъпи. Сега обаче тя виждаше пред себе си човек, който най-после беше показал напълно ясно на чия страна стои. И в този миг тя вече знаеше какво трябва да каже.