Колкото и странно да звучеше, тази яснота се оказа по-лека за понасяне от трите години колебания, недомлъвки и несигурност.
— Разбирам — отвърна тя спокойно. — Върви при майка си, Иване.
Той примигна, сякаш не беше чул правилно.
— Какво каза?
— Казах ти съвсем сериозно. Върви. Утре ще си събереш нещата, когато се поуспокоиш. Ключовете ще оставя при съседката.
Иван Мартинов я гледаше втренчено, като че очакваше всеки миг тя да се засмее, да махне с ръка и да признае, че само го плаши. Но Камелия не се усмихна. Нито отстъпи.
— Ти изобщо не си даваш сметка какво правиш — произнесе той ниско.
— Напротив. Много добре си давам сметка.
От коридора Пенка Асенова победоносно заяви, че винаги е знаела как тази жена няма нито сърце, нито разум. Васил Огнянов измърмори нещо в знак на съгласие. Иван остана още малко на мястото си, после грабна якето си и излезе. Камелия затвори след него. Новата брава щракна сухо и окончателно.
Тя отиде в кухнята, сложи чайника на котлона и седна до прозореца. Навън вече се беше спуснала вечерта.
Иван дойде за вещите си след два дни. Появи се сутринта, докато Камелия беше на работа. Взе дрехите си, лаптопа, няколко папки с документи. Остави ключовете — новите, които тя предварително беше дала на съседката. Намери ги по-късно на кухненската маса, до кратка бележка. В нея беше написал, че му трябва време да помисли. Камелия я прочете, прегъна листа и го прибра в едно чекмедже.
Време имаше и тя. Само че нейното мислене вече беше започнало — без бързане, без истерии, без сълзи. С онази трезва яснота, която идва, когато решение, отлагано прекалено дълго, най-после бъде взето.
След седмица си записа час при адвокат. Не защото искаше да прибързва, а защото трябваше да разбере как точно стоят нещата. Адвокатката се оказа жена на възраст, с изправена стойка и навик да говори кратко, без излишни украшения. Камелия Вълкова ѝ разказа всичко. Жената я изслуша внимателно, отбеляза няколко неща в бележника си и попита дали разполага с документи за първоначалната вноска и с история на плащанията по ипотеката.
Документи имаше. Камелия беше пазила всичко — банкови извлечения, квитанции, договора за жилището, справки от банката. Четирите години, през които беше свикнала да води точна отчетност в строителна фирма, явно не бяха минали напразно.
Адвокатката прегледа папките една по една, вдигна поглед и каза:
— Позицията ви е добра.
Оттам нататък всичко тръгна по своя ред. Бавно, през съд, през експертизи, през неизбежните опити на Иван да се „разберат човешки“, но само при неговите условия. Камелия ходеше на срещите, изслушваше предложенията и отговаряше пестеливо. Един ден Пенка Асенова ѝ се обади, за да ѝ каже, че жестоко ще съжалява и че съдбата връща всичко. Камелия отвърна, че ще си отбележи мнението ѝ, след което учтиво прекрати разговора.
Делото продължи три месеца. Камелия представи пълния комплект документи: договора за покупко-продажба, доказателства за произхода на личните си спестявания, подробна история на ипотечните вноски, от която ясно се виждаше, че по-голямата част от плащанията са правени именно от нея. Иван се опита да оспори разпределението на дяловете, но адвокатът му можеше да работи само с наличното. А то не беше много.
Съдебното решение призна на Камелия две трети от апартамента. Иван получи парично обезщетение, съобразено с реалния му принос. Пенка Асенова не получи нищо, защото никога не беше имала никакви права върху това жилище. Просто преди това никой не си беше направил труда да ѝ го припомни.
Камелия научи решението в напълно обикновен работен ден, по време на обедната си почивка. Прочете съобщението от адвокатката, заключи телефона и спокойно дояде супата си.
Месец след окончателното оформяне на всичко тя купи нова саксия за фикуса. Голяма, керамична, в топъл теракотен цвят. Пресади растението внимателно и го върна на старото му място до прозореца. В първите дни листата му леко клюмнаха — както често става след пресаждане, — но после стъблото се изправи, а зелените върхове отново се насочиха към светлината.
Камелия го гледаше сутрин, с чаша кафе в ръце, и си мислеше, че може би отдавна е имало нужда от повече пространство. Просто никой не го беше преместил навреме.