Йоана Руменова беше купила този апартамент почти сама. Не че водеше сметки нарочно, просто обстоятелствата се бяха подредили така. По онова време Георги Александров тъкмо беше сменил работата си, заплатата му не беше висока и почти цялата сума за първоначалната вноска падна върху нея. Йоана вложи около 14 600 лв. от личните си спестявания — пари, които беше събирала четири години, докато работеше като старши счетоводител в строителна фирма. Георги добави приблизително 1 600 лв. Ипотеката беше оформена на името и на двамата, но месечните вноски — по около 420 лв. — реално се поемаха от нея. Нейните доходи бяха постоянни, докато при съпруга ѝ имаше месеци, в които средствата едва стигаха за храна. По документи жилището беше общо, ала дълбоко в себе си Йоана винаги знаеше: това е нейният дом. Не от алчност, не от желание да дели всичко на „мое“ и „твое“, а защото фактите говореха сами.
Снежана Василева се намести в живота им веднага след сватбата. По-точно, тя и преди това никъде не беше изчезвала — просто дотогава присъствието ѝ засягаше основно Георги, а след брака започна да засяга и Йоана. Още от самото начало свекървата разполагаше с ключове за апартамента. Георги ѝ ги беше дал още преди новодомското събиране, уж „за всеки случай“. Така го обясни. Човек никога не знае какво може да стане. Например да се спука тръба, докато те двамата са на работа.
— Мама живее наблизо — казваше той. — Десет минути пеша. Практично е.
Тогава Йоана не възрази. В първите месеци тя изобщо често избираше да мълчи — наблюдаваше, свикваше, опитваше се да не създава напрежение там, където може би нямаше истински повод. Възможно беше Снежана Василева просто да е такава: неспокойна, прекалено грижовна жена, която не умее да пусне сина си да живее самостоятелно. Случва се. Йоана реши да прояви търпение.
Посещенията на Снежана Василева нямаха определен час. Понякога се появяваше в седем и половина сутринта, когато Йоана още не беше успяла дори да се измие. Друг път идваше посред бял ден, докато снаха ѝ работеше от вкъщи. Случваше се да пристигне и привечер — без да се обади, без предупреждение. Просто ключалката щракваше и от антрето се чуваше гласът ѝ:
— Аз съм, не се стряскайте.
Йоана се стряскаше всеки път.
Снежана Василева не идваше, за да поседи, да изпие чаша чай или да поговори. Всяко нейно влизане приличаше на проверка. Тя обикаляше стаите с методичност, отваряше кухненските шкафове, надничаше в хладилника, местеше тенджерите според собствената си представа за ред. Веднъж изхвърли половин килограм елда, защото решила, че е стара. Йоана я беше купила три дни по-рано. Друг път премести всички хавлии от банята в друг шкаф — просто защото според нея там им било „по-правилното“ място.
След всяко подобно посещение Снежана Василева звънеше на Георги. Йоана не чуваше разговорите им от начало до край, но лесно разбираше какво е било казано по изражението, с което мъжът ѝ се прибираше.
— Мама каза, че не си избърсала котлона след готвене.
— Мама каза, че в банята пак имало разхвърляни дрехи.
— Мама каза, че изобщо не умееш да подреждаш пространството.
Йоана го гледаше и в главата ѝ се въртеше само едно: той чува ли се какво говори? Осъзнава ли как звучи това?
— Георги — каза му веднъж спокойно, без да повишава тон, — не искам майка ти да влиза тук без предварително обаждане. Не ми е удобно. Неприятно ми е. Искам в собствения си дом да се чувствам защитена.
Георги въздъхна така, сякаш обясняваше нещо съвсем очевидно на малко дете.
— Йоана, това е майка ми. Тя не го прави от лошо. Просто иска да помага. Потърпи още малко, ще се успокои.
Но майка му не се успокои.
Измина една година, после още една. Посещенията не намаляха. Забележките не спряха. Йоана се научи външно да запазва равновесие — да не отвръща рязко, да не вика, да не влиза в открит спор. Вътре в нея обаче нещо бавно и необратимо се променяше. Всяка сутрин, щом отвореше очи, тя за миг затаиваше дъх: днес ще дойде ли, или не? Всеки път, когато се прибираше, напрежението я стягаше още преди да отключи вратата.