Създаваше се усещане за постоянен невидим течение, от което на Нели Иванова почти непрекъснато я стягаше вратът. Въздухът вътре миришеше на скъп мокет, на тонер от принтерите и на нови мебели от ПДЧ, но уют нямаше. Всичко изглеждаше представително само отвън — лъскава стъклена обвивка, зад която се криеше студена празнота.
Васил Калинов обаче свикна с тази показна сериозност удивително бързо. Старата кола беше сменена с чисто нов черен седан на кредит, а месечните вноски без никакво колебание бяха прехвърлени към разходите на фирмата. Почти всеки ден той изчезваше по „важни срещи“ в ресторанти и се появяваше в офиса едва привечер — самоуверен, отпуснат, леко подпийнал, с миризма на скъп парфюм, печено месо и чужди сметки.
А преди половин година кризата се стовари върху тях като удар.
Голям клиент спря плащанията и по фирмената сметка зейна недостиг от около десет хиляди лева. Нямаше откъде да се внесат данъците, наближаваше денят за заплатите на проектантите, а Васил само махваше с ръка и отново потегляше към поредните си преговори.
Онази вечер Нели седеше в домашната кухня и се опитваше да събере приходи и разходи в таблица на Excel. Сините и червените клетки се размазваха пред очите ѝ от преумора. В чашата до лаптопа чаят отдавна беше изстинал, недопит.
Вратата в коридора хлопна и след миг Васил влезе в кухнята. В ръката му шумолеше скъп плик от супермаркета, от който се носеше аромат на пресен хляб и сушено месо.
— Вземаме Калин Богданов за търговски директор — каза мъжът ѝ така, сякаш съобщаваше нещо напълно дребно, докато вадеше от плика бутилка коняк в тежко, фасетирано стъкло. — Майка ми ме помоли да му намерим място. Човекът е на трийсет, а още се мотае по временни работи. Време му е да се вземе в ръце.
Нели бавно откъсна поглед от екрана и го насочи към него.
— Какъв търговски директор, Василе? Имаме касова дупка от десет хиляди лева. Лицензът за софтуера не е подновен, данъците висят, заплатите наближават. Калин през живота си не е държал договор в ръце. С какво смяташ да му плащаш заплата?
— Нели, не започвай пак — намръщи се Васил, дръпна вратовръзката от шията си и си наля кехлибарената течност направо в чаена чаша. — Калин изглежда представително. Висок е почти метър и деветдесет, широки рамене, костюмът му стои като ушит за него. На срещи с инвеститори ще прави впечатление, ще се научи в движение. На нас ни трябва лице, разбираш ли? Финансите са моя работа.
— Твоя? — Нели се изправи от масата и усети как гневът в нея се надига на горещи вълни. — Ти поне веднъж отварял ли си банковото извлечение? Имаш ли представа колко плащаме за този твой престижен офис и за поддръжката на колата ти? Целият този бизнес стои върху моите изчисления! Ако утре не предам проекта на Петър Яворов, просто ще ни затворят!
Васил остави чашата върху масата. Лицето му изведнъж се втвърди. Обичайната усмивка изчезна, очите му се присвиха, а гласът му стана сух и хладен.
— Стига си си придавала важност, Нели. Твоята техническа рутина не струва нищо без моите връзки. Чертожници има под път и над път — за жълти стотинки всеки ще ти начертае какъвто възел поискаш. Аз съм лицето на тази марка. Аз обикалям кабинетите, аз извоювам договорите. Фирмата е моя, на мое име е, и аз ще решавам какво се случва тук. Твоята работа е да чертаеш детайлите и да не се бъркаш в управлението.
После се обърна и излезе, оставяйки след себе си мириса на коняк и скъп тютюн.
На следващия ден Калин Богданов вече се беше настанил в офиса. Беше се разплул лениво на стола в кабинета на Васил, въртеше ключовете от колата между пръстите си и се усмихваше на Нели с нахална самодоволност. От него се носеше сладникав мъжки одеколон, който не успяваше да прикрие миризмата на цигари.
— Е, сестричке, ще поработим ли? — ухили се той, без дори да стане, за да я поздрави.
Нели погледна ръцете му — ръце, които никога не бяха създавали нищо истинско — и тогава разбра: пукнатината в основите на тяхната компания вече няма да се затвори. Фирмата, която тя беше градила толкова внимателно, беше обречена.
Нели си пое въздух и мислите ѝ се върнаха в ехтящата зала на „Версай“. Микрофонът все още беше стиснат в ръката ѝ. Шумът в главата ѝ постепенно утихна и на негово място остана една студена, чиста яснота.
— Благодаря за топлите думи, Галина Асенова — каза Нели. Гласът ѝ, усилен от колоните, прозвуча равен и спокоен, без най-малкото трепване. — Наистина, Васил е велик човек. Умее красиво да носи смокинг и да пие скъпо уиски с инвеститори.
През залата премина тихо шушукане. Васил се намръщи, чашата му с шампанско застина на половината път към масата, а усмивката на свекърва ѝ се свлече от лицето ѝ, разкривайки обърканото ѝ изражение и устните, стиснати в тънка, напрегната линия.