— неговата вярна спътница в този триумф! — извика той с весел патос, а гласът му се блъсна в стените на залата и прониза слепоочията на Нели Иванова.
Тя пое микрофона. Студената метална решетка докосна пръстите ѝ и я лъхна миризма на чуждо, евтино червило. Нели се изправи бавно. Стегнатият корсет на роклята сякаш най-после отпусна хватката си и ѝ позволи да поеме първия истински дъх за цялата вечер.
Синият лъч от ресторантския прожектор, насочен право в лицето ѝ, за миг ѝ заприлича на онова хладно сияние от стария лаптоп Asus. Преди пет години този екран беше единствената светлина в малката им кухня в края на града.
В стария панелен блок винаги миришеше по един и същи начин — на влага, която пълзеше от мазетата, и на едва доловим газ от древната колонка, служила вярно още от времето на предишните собственици. Нощем уредът въздишаше в ъгъла, пламъчето му се разтваряше като дребно жълто цвете, а през процепите на балконската врата нахлуваше леден въздух. Нели се увиваше в старото вълнено одеяло на Васил Калинов, но въпреки това пръстите на дясната ѝ ръка изтръпваха от студ.
Първият им голям договор — проектирането на търговски център — трябваше да бъде предаден в безумни срокове. Васил, заслепен от мисълта за бърза печалба, беше взел по познанство двама току-що завършили студенти. Те бяха подредили панелите красиво, почти като за презентация, но сметките за носещите конструкции бяха катастрофални. Седмица преди държавната експертиза стана ясно, че целият проект е на ръба на провал: при първия по-сериозен сняг покривът на търговския център щеше просто да се сгъне навътре.
В продължение на три седмици Нели спеше по два часа на денонощие. Времето се разтягаше мъчително, а в тишината на апартамента се чуваше единствено равномерното жужене на вентилатора на стария Asus. Отвън тъмнината натискаше прозорците; в сивия здрач на квартала тук-там мъждукаха редки лампи. Понякога ѝ се струваше, че сенките в ъглите на кухнята се сгъстяват и бавно пълзят към масата, а само синкавата светлина на AutoCAD ги държи на разстояние.
Всеки щрак на мишката, всяка нова линия върху чертежа, всяка коригирана ос отнемаха по малко от силите ѝ. Тя сякаш се вграждаше в тези планове, поправяше чужди грешки с тялото и нервите си, докато на кухненската маса изстиваше силен чай, оставил тъмна ивица по стените на чашата.
А в деня, когато проектът беше предаден, Васил организира празненство. Покани приятели в извънградски клуб и вдигна шумна почерпка.
Нели още помнеше как той се прибра призори — шумен, възбуден, пропит с мирис на зимен въздух, дим от барбекю и скъп алкохол.
— Нели, богати сме! — изрева той, нахлувайки в кухнята, без дори да погледне купчината чертежи върху масата.
Грабна я на ръце — полузаспала, пребледняла, изцедена до край — и я завъртя в тясното пространство между печката и хладилника. На Нели ѝ прилоша. Пред очите ѝ още плуваха сините мрежи от оси и таблиците с натоварвания.
— Василе, пусни ме… вие ми се свят — прошепна тя, притиснала лице в якето му.
Той я остави на пода и лицето му се сви недоволно.
— Защо все си такава? Вместо да се радваш, пак изглеждаш като наказана. Проектът е приет, инвеститорът е доволен. Уговорих всичко — превеждат първия транш. Нели, това е началото! Измъкваме се от тази дупка!
На следващия ден пристигна Галина Асенова уж да помогне с домакинството. Всъщност свекървата беше дошла да огледа отблизо първия голям успех на сина си. Дълго обикаля апартамента, прокарваше пръст по праха върху первазите, после седна на кухненската маса и с гримаса отмести чинията на Нели с недоядения сандвич.
— Нели, защо си се свила като мокро пиле? — Галина Асенова стисна устни, докато разглеждаше тъмните кръгове под очите на снаха си. — Васил е човекът, който носи парите в този дом. Такива средства осигурява, а ти вместо стабилен гръб му даваш само кисела физиономия. Мъжът трябва да бъде вдъхновяван, не да го посрещат с лице на мъченица.
Тогава Нели не каза нищо. Някъде дълбоко в нея се размърда усещане, подобно на предупреждение, но тя го потисна. Погледна Васил, който слушаше майка си с доволна усмивка, и реши да не вдига скандал — заради мира в семейството.
Това беше първата ѝ и най-важна грешка. Тя сама им позволи да повярват, че денонощният ѝ, изтощителен труд не заслужава признание.
Стъклената сграда на новия супермаркет се издигаше бързо, почти със същото темпо, с което растяха и задълженията на семейната им фирма.
Новият офис в престижната част на града също ѝ изглеждаше чужд. Огромните панорамни прозорци от пода до тавана пропускаха прекалено много светлина. В ъглите тихо и непрестанно бучеше климатикът.