— Синът ми сам се изправи на крака, от абсолютната нула! — гласът на Галина Асенова, разгорещен от шампанското, се стрелна към тавана и заглуши звънтенето на приборите.
Свекървата стоеше права, леко залитайки върху тънките си токчета. Едрите ѝ кехлибарени мъниста глухо се удряха в стегнатата ѝ, облечена в лурекс гръд, а масивните пръстени по подпухналите ѝ пръсти проблясваха под острите светлини на прожекторите.
Кристалните висулки на полилеите в банкетната зала „Версай“ потрепваха при всеки дълбок бас от колоните. Звукът сякаш се заплиташе в тежките бордо завеси, пропити с мирис на застоял прах. Вътре беше задушно. Нели Иванова усещаше как платът под мишниците на вечерната ѝ рокля, купена набързо от разпродажба специално за тази вечер, бавно се напоява с пот. Корсетът притискаше ребрата ѝ, не ѝ позволяваше да поеме въздух докрай, а всяко по-рязко помръдване се отзоваваше с тъпа болка между плешките.
— А своята Нели просто я прибра от съжаление! Какво млъкнахте всички? Да не би да не е истина?
Тя замахна рязко с чашата си. Златисти капки се откъснаха от тънкия ръб и като ситна верижка се посипаха върху снежнобялата покривка. Шампанското веднага попи в плата, оставяйки влажни петна точно пред чинията на Нели Иванова.
Васил Калинов, настанен начело на масата, присви очи със самодоволна усмивка. На шията му, зачервена от твърдата яка на смокинга, се беше издула фина вена. Той покровителствено потупа Нели по рамото. Тежкият златен часовник на китката му издрънча.
— Хайде стига, мамо. На близките трябва да се помага — каза той с онзи сит, снизходителен тон на човек, свикнал победите да му идват лесно.
Около масите се разля неловко мълчание. Петър Яворов, един от основните инвеститори в компанията, едър мъж с тежка брадичка и навик да оглежда дълго събеседника си, преди да проговори, остави вилицата върху края на чинията. В порцията му изстиваше патица със сос от боровинки; мазният блясък на месото предизвика у Нели Иванова почти физическо гадене.
Служителите на „СтройМетПроект-М“, седнали на съседната маса, дружно скриха усмивките си зад чашите с уиски.
Нели седеше неподвижна и гледаше в чинията си. Синкавата светлина на прожектора падаше право върху лицето ѝ. В ушите ѝ бучеше не от музиката, а от онази празнота, която през последните месеци постепенно беше изпълнила всичко отвътре.
До нея неспокойно се размърда Данаил Радославов. Беше на тринадесет. Момчето нервно мачкаше маншета на синия си сако. От него се носеше мирис на прясно изгладен плат и ментова дъвка.
— Тате — повика го тихо той, като дръпна Васил Калинов за ръкава на смокинга. — Защо баба говори така? Мама нали…
Васил дори не обърна глава. Лицето му запази празнично приветливото си изражение, а очите му останаха присвити в усмивка, предназначена за инвеститорите.
— Млък, малък — процеди той през зъби, почти без да помръдва устни. — Не се меси, когато възрастните говорят. Слушай баба си.
Нели Иванова премести поглед към свекърва си. Галина Асенова вече се беше отпуснала обратно на стола, дишаше тежко и попиваше горната си устна с дантелена кърпичка. Изглеждаше като победителка — жена, която най-сетне е подредила всичко по местата му пред очите на приличното общество.
— Ако не беше моят Васко — продължи тя по-тихо, вече обърната към съседката си по маса, — Нели още щеше да си седи в Монтана и да брои стотинки в някой проектантски институт. А сега я вижте! Истинска дама, по банкети ходи. От калта право в дворците…
Златният кант на часовника на Васил Калинов мътно проблесна в полумрака. Той отпи от шампанското си. По лицето му нямаше и следа от неудобство — само дълбоко, искрено съгласие с думите на майка му. В неговия свят картината очевидно изглеждаше точно така: той беше благодетелят, измъкнал мълчаливото момиче със стария лаптоп и въвел го в пространството на големите пари, скъпите офиси и панорамните прозорци.
Седем години от живота ѝ, изчертани в AutoCAD до болки в ставите и парене в очите, сякаш се разпиляха на ситна сива пепел върху тази скъпа покривка, сред мръсните чинии и недоядена патица.
Нели Иванова бавно отмести стола си назад.
Водещият на празненството, млад мъж с лъскаво сако, който цяла вечер прелиташе между масите с престорен възторг, веднага улови движението. Решил, че е настъпил моментът за трогателен семеен тост, той с готовност се втурна към тяхната маса и поднесе черния микрофон към Нели.
— А сега ще чуем и най-близкия човек до нашия празнуващ — обяви той бодро, без да подозира каква тишина вече се беше събрала зад лицето ѝ.