— Не. Заради лъжата. Заради онова твое „събирай си багажа“. И защото дори сега не дойде при мен, а при удобството, което си изгубил.
— Обичам те.
Мария плъзна поглед към букета в ръката му.
— Ти обичаш да плащам сметките, да мълча на масата и да превеждам пари, без да питам защо.
— Това не е честно.
— А честно ли беше да ме наричат натрапница?
Георги рязко вдигна очи.
— Аз не съм казвал такова нещо.
— Майка ти го каза. А ти стоеше и мълчеше. За мен това е напълно достатъчно.
Той хвърли цветята върху пейката.
— Добре тогава. Живей си сама. Ще видим колко ще издържиш.
— Ще издържа.
— С тия твои роклички?
— Именно с моите роклички.
Той си тръгна бързо, почти забързан като човек, който бяга от собствените си думи. Мария не посегна към букета. След минута от входа излезе съседка, спря се до розите и попита:
— Ваши ли са?
— Не — отвърна Мария. — Сбъркали са адреса.
През септември я поканиха да проведе майсторски клас в градския център за занаяти. Групата беше малка — обикновени жени, които искаха да се научат да шият за себе си. Мария застана пред тях със сантиметър около врата и изведнъж усети нещо странно: никой не я питаше на кого трябва да е признателна. Никой не наричаше работата ѝ глупост. Никой не настояваше да жертва парите си за чужда мечта.
След занятието към нея се приближи жена на около шейсет години.
— Обяснявате така, сякаш цял живот сте преподавали.
Мария се усмихна леко.
— Не. Просто много пъти ми се е налагало да започвам отначало.
Жената кимна.
— Личи си.
Същата вечер Мария си купи нов куфар. Не беше скъп. Просто здрав, тъмнозелен, с удобна дръжка и колелца, които не заяждаха. Стария сив не изхвърли. Остави го в килера при Калина.
— Нека стои — каза тя. — Той ме изнесе оттам.
Калина се засмя.
— А новият за къде е?
— За пътуване. Записах се за изложение на платове в Стара Загора.
— Сама?
— Сама.
През октомври съдът ги разведе тихо, без сцени и без излишни думи. Георги дойде с Гергана Асенова. Тя седеше до него в коридора и се преструваше, че не забелязва Мария. Но когато синът ѝ се отдалечи към прозореца, свекървата се наведе към нея.
— Доволна ли си?
— Спокойна съм.
— Георги съвсем се срина заради теб.
— Не заради мен. Просто престана да живее за моя сметка.
— Жестока жена си.
Мария прибра паспорта си в чантата.
— Не. Просто вече не съм ваша.
Гергана Асенова понечи да отвърне, но Георги се върна. Изглеждаше едновременно ядосан и объркан.
— Мария, питам те за последен път. Наистина ли не искаш да се разберем като нормални хора?
— За какво да се разберем?
— Ами… поне да помогнеш с дълга за колата. Все пак толкова години бяхме заедно.
Тя го погледна спокойно, без трепване.
— Георги, първо поиска от мен 12 000 лв. за майка си. После двамата се опитахте да изкарате, че аз съм съсипала семейството. Сега искаш да покрия дълга за колата. Ти поне веднъж дойде ли просто да се извиниш?
Той отмести поглед.
— Казах ти, че се ядосах.
— Това не е извинение.
— Какво още искаш от мен?
— Нищо. Точно там е разликата.
След развода Мария излезе навън. Денят беше сух и хладен. Нямаше особена красота, нямаше тържествена музика, нито знак от небето. Просто обикновен ден, в който една дълга история беше приключила.
Стигна до спирката, но не се качи в първия автобус. Извади телефона и набра Калина.
— Готово.
— Как си?
Мария погледна отражението си в стъклото на спирката. Кестенявата ѝ коса беше прибрана на кок, палтото — закопчано догоре, а до нея стоеше новият тъмнозелен куфар за предстоящото пътуване.
— Равна. Спокойна.
— Ела у нас. Ще го отбележим с чай.
— Ще дойда. Само първо ще мина през ателието. Чака ме поръчка.
— Ти си непоправима.
— Напротив. Точно сега се поправих.
Седмица по-късно Георги ѝ изпрати кратко съобщение: „Мама казва, че все пак можеше да помогнеш на Йоана. Тя няма вина.“
Мария го прочете и за първи път от много време не започна да търси правилните думи, с които да не нарани никого. Написа само:
„Моите пари вече няма да решават проблемите на вашето семейство.“
После прибра телефона в чантата.
В ателието миришеше на нов плат и на пара от ютия. Върху масата беше разкроена тъмносиня рокля за жена, която след пенсионирането си беше решила да излезе на сцена в любителски театър. Мария прокара длан по материята, провери линията на рамото и се усмихна.
Навън някой спореше високо. В съседното помещение ученичките ѝ се смееха. Животът продължаваше — без Георги, без Гергана Асенова, без молби „спешно да преведе“ пари и без чужди дългове.
Мария включи лампата.
Ножицата легна уверено в ръката ѝ.
Старият сив куфар остана в миналото. А 12 000 лв. продължаваха да стоят в сметката ѝ. Не като отмъщение. Не като доказателство. А като тиха опора на жена, която навреме беше чула истината и най-сетне бе избрала себе си.