– Още днес преведи на майка ми дванайсет хиляди лева. Без спорове, Галина Борисова. Ти си ми съпруга, не някаква чужда жена.
Петър Яворов беше застанал насред кухнята с идеално изгладена риза и стискаше телефона така, сякаш изходът от разговора вече беше решен в негова полза. На дисплея стоеше съобщение от Светлана Асенова: „Сине, не отлагай. Неудобно ми е пред хората“.
Галина Борисова бавно остави чашата върху масата.
– Пред кои хора?
– Пред нормални хора – отсече мъжът ѝ. – Майка ми се е разбрала с майстори. Жилището ѝ се руши, а ти пазиш спестяванията си като съкровище в сандък.
– Това са пари, които останаха от баща ми.
– И какво от това? – Петър Яворов се подсмихна. – Семейството е общо. И проблемите са общи. Или ти си добра жена само когато говориш?
Тя го погледна мълчаливо. Беше на четирийсет и две. Той – на четирийсет и четири. Единайсет години бяха минали от сватбата им. За това време Галина Борисова се беше научила да разпознава всяка разновидност на недоволството му: кога наистина се ядосваше, кога повтаряше думите на майка си и кога просто се опитваше да я притисне, докато отстъпи.
Сега не говореше само той.
Зад гърба му стоеше Светлана Асенова – ниска, спретната, със сребриста прическа и с онзи вечен навик да гледа снаха си като прислужница, която търпят от великодушие.
– Галинче – проточи свекървата, – защо се инатиш така? Не искам цяло състояние. Само дванайсет хиляди лева. После Петър Яворов ще ти ги върне.
– Кога?
– Когато има възможност.
– А ще ми подпишете ли разписка?
Петър Яворов рязко извърна глава.
– Ти сериозно ли говориш?
– Напълно сериозно.
– Майка ми трябва да ти подписва разписка? Родната майка на собствения ти мъж?
Светлана Асенова въздъхна тихо и сложи длан на гърдите си. Не от болка. Не от слабост. Просто театрално и красиво. Винаги умееше да подреди сцената така, че виновна да изглежда Галина Борисова.
– Остави я, Петре – каза тя. – Знаех си, че ще стане така. Чуждият човек си остава чужд.
Галина Борисова не отвърна. Взе телефона си, отвори банковото приложение и видя сумата, която беше отделила. Дванайсет хиляди лева стояха в отделна сметка. Малко преди да си отиде, баща ѝ беше казал само едно: „Не изсипвай всичко в семейната тенджера. Остави си опора.“ Тогава тя му се беше обидила. Сега разбираше, че той просто е виждал хората по-ясно от нея.
– Ще ги преведа – произнесе тя.
Петър Яворов моментално се отпусна.
– Ето. Значи можеш да се държиш разумно.
– Само първо ще отида до стаята. Трябва да потвърдя лимита.
– Хайде по-бързо. Мама ще прескочи за минутка до съседката, после ще отидем заедно у тях.
Светлана Асенова сви устни.
– Йорданка Дунавскиа ме чака пред входа. Обещах да ѝ дам ключовете от мазето.
Галина Борисова излезе в коридора. Вратата на стаята беше леко открехната. Тя седна на ръба на леглото, но превод не направи. Пръстите ѝ застинаха над екрана. От кухнята се чу как Петър Яворов тихо налива чай на майка си. После входната врата хлопна.
Свекървата беше излязла.
Галина Борисова понечи да затвори приложението, когато през открехнатото прозорче долетя гласът на Светлана Асенова. Кухненските прозорци гледаха към двора, а пейката пред входа беше точно под тях.
– Е, какво? – попита съседката. – Ще даде ли?
– Къде ще ходи – изсмя се Светлана Асенова. – Петър ще я притисне. Тя е мека. Все ходи с чувство за вина.
– А ако после си поиска парите?
– Нека си ги иска. Ще ги преведе сама, без никакъв договор. После ще кажа, че е било подарък. Помощ за възрастна жена. Никакъв дълг няма.
Галина Борисова седеше като вкаменена.
– А ремонт наистина ли ще има? – поинтересува се Йорданка Дунавскиа.
– Какъв ремонт? – свекървата се засмя приглушено. – Обещала съм ги на Снежана Орлова за първоначална вноска. Момичето ще се омъжва, на нея ѝ трябват повече. А тази да е доволна, че Петър още живее с нея. Снаха без деца, без особена хубост, със средна заплата. Храненица с претенции.
– А Петър знае ли?
– Петър знае най-важното: майка му лош съвет няма да му даде. Казах му, че е време Галина Борисова да бъде поставена на мястото си. Даде ли парите – ще стане послушна. Не ги ли даде – значи не е семейство.
Думите падаха равномерно. Не удряха. Не изгаряха. Просто сваляха старата мъгла от очите ѝ.
Галина Борисова затвори банковото приложение. После отвори бележките и написа един-единствен ред: „Дванайсет хиляди лева да не се превеждат.“
В кухнята Петър Яворов вече крачеше напред-назад. Скъпият му часовник проблясваше до лицето му. Винаги размахваше ръка, когато искаше да изглежда като човек, който държи всичко под контрол.
– Е, какво става там? – подвикна той.
Галина Борисова се върна.
– Превод няма да има.
Той дори не схвана веднага.
– Как така няма да има?
– Така. Пари на майка ти няма да преведа.
– Пак ли започваш?
– Не. Точно обратното – приключих.
Петър Яворов пристъпи към нея.
– Галина Борисова, не си играй. Майка ми чака.
– Чух разговора ѝ с Йорданка Дунавскиа.
За миг кухнята сякаш се смали. Петър Яворов примигна. После се усмихна.