— Но нека към този бляскав празник прибавим и малко факти — продължи Мария, като впи поглед право в Димитър Асенов. — Основната обществена поръчка, за която отпуснахте транш от тридесет милиона лева, е разработена от мен. От първия конструктивен възел до последния болт. Патентите за всички носещи елементи са регистрирани на мое име — Мария Велизарова, едноличен търговец. А разрешителната проектантска правоспособност, без която фирмата на Георги няма право дори да стъпи на строителна площадка, е вързана към моя личен лиценз.
Златка Данаилова рязко си пое въздух, задави се с шампанското и започна да кашля в дантелената салфетка, вече не толкова величествена, колкото преди минута. По лицето на Георги заиграха жилите на челюстта му. Вратът му, стегнат в твърдата яка на ризата, се покри с червени петна. Той понечи да се изправи, ала краката му сякаш отказаха да го държат.
— Твоят син, бабо, дори не знае как се стартира една CAD програма за чертане! — разнесе се внезапно високият глас на Александър Огнянов. Момчето застана до майка си. Кльощавите му юмруци бяха свити до побеляване, а очите му горяха от решимост. — Виждал съм мама да му прави клиповете за презентациите в три през нощта, докато той обикаляше клубовете! Той от чертежи разбира колкото магаре от виенски валс!
— Алекс, сядай! — изръмжа Георги.
Прическата му вече се беше разпаднала, а на челото му изпъкна дебела синкава вена.
— Не прекъсвай сина си, Георги — отсече Мария, без дори да го удостои с поглед. — И не пропускай да обясниш на инвеститорите, че първите три години твоята „империя“ оцеляваше благодарение на моя личен кредит, изтеглен още преди брака ни. Между другото, още го изплащам от собствената си карта.
Димитър Асенов бавно се обърна към Георги. Лицето му, което допреди малко изглеждаше добродушно и почти бащинско, се втвърди като гранит.
— Господин Живков, вярно ли е това? — попита инвеститорът с тон, който не обещаваше нищо добро. — Кой е главният инженер на проекта? Чий лиценз държи цялата разрешителна рамка?
Георги отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Харизмата му, същата онази, която на презентации струваше милиони, се изпари за миг. На нейно място остана само един объркан и уплашен мъж с капчици пот по челото.
— Утре сутрин оттеглям разрешението за използване на проектите си и прекратявам партньорското споразумение — каза Мария.
После остави микрофона върху покривката — точно в мокрото петно от шампанското, което свекърва ѝ беше разляла.
Хвана Александър за ръка и двамата тръгнаха към изхода.
Още на следващия ден по обяд банката замрази поредния транш по обществената поръчка. Без подписа на Мария като главен инженер финансовите документи се превърнаха в купчина безполезна хартия. Димитър Асенов прекрати договора едностранно и поиска авансът да бъде върнат незабавно.
Само седмица по-късно престижният офис с панорамните прозорци беше запечатан заради неплатен наем. Представителният брат Стоян Любомиров напусна пръв. При това не си тръгна с празни ръце — взе служебния лаптоп на Георги като компенсация за неизплатената си заплата. Империята на Георги Живков, която се оказа нищо повече от лъскав сапунен мехур, се спука шумно и окончателно.
Мина месец.
Мария седеше в кухнята на новия си апартамент. Въздухът ухаеше на чисто, на още необитавано жилище, на начало. На перваза цъфтеше мушкато и лекият му аромат я успокояваше. Върху масата лежеше току-що издаденият патент за новата ѝ разработка на фундаментни възли. Този път документът беше оформен само и единствено на нейно име.
На вратата се почука тихо, почти плахо.
Мария стана, отиде до антрето и завъртя ключа. На прага стоеше Георги.
Якaта му беше омазнена и вдигната нагоре, обувките — напукани, а в очите, които някога гледаха света с надменна увереност, сега се четеше жалка, кучешка преданост.
— Мари… — започна той едва чуто, подсмърчайки, без да се осмели да прекрачи прага. — Майка получи криза с кръвното… Върни се, а? Без теб всичко се срина. Ти си умна, ще измислиш нещо. Ще ти давам седемдесет процента от печалбата. Всичко ще прехвърлим на теб.
Мария го гледаше — човека, когото някога бе обичала с цялото си сърце — и не усещаше нищо. Нито болка, нито съжаление, нито гняв. Само празнота и яснота. Как беше възможно толкова години да носи на гърба си този тежък товар? Как бе повярвала на всичките му обещания?
— Седемдесет процента? — усмихна се тя криво и поклати глава. — Не, Георги. Сега вземам сто. А ти можеш да си наемеш студенти от някоя борса. Нали според теб те вършат всичко за жълти стотинки?
Не изчака отговора му.
Просто дръпна вратата към себе си и завъртя ключа два пъти.