От това на Мария Велизарова почти непрекъснато я болеше вратът. Въздухът миришеше на скъпа мокетена настилка, на тонер от принтерите и на току-що сглобени мебели от ПДЧ, но в цялото помещение липсваше усещане за дом, за живот, за човешка топлина. Всичко беше лъскава витрина от стъкло, зад която зееше празнота.
Георги Живков, за разлика от нея, бързо се нагоди към новата „представителна“ действителност. Без много да мисли, замени стария опел с чисто нова черна „Камри“ на лизинг, а месечните вноски спокойно прехвърли към фирмените разходи. Почти всеки ден изчезваше по важни срещи из ресторанти и се връщаше чак привечер — отпуснат, самодоволен, леко почерпен, с мирис на скъп парфюм, печено месо и чужди обещания.
После, преди половин година, кризата ги удари внезапно.
Голям клиент спря плащанията, а по фирмената сметка се отвори дупка от десет хиляди лева. Данъците чакаха, срокът за заплатите на проектантите наближаваше, лицензът за софтуера изтичаше, а Георги само махаше с ръка и заминаваше на поредните си „преговори“.
Онази вечер Мария седеше в кухнята у дома и се опитваше да събере приходите и разходите в таблица на Excel. Сините и червените клетки се размазваха пред очите ѝ от умора. До лаптопа стоеше недопита чаша чай, вече изстинала.
Вратата в антрето се затръшна и след миг Георги влезе в кухнята. В ръката си държеше шумоляща торба от супермаркет; от нея се носеше мирис на пресен хляб и сушено месо.
— Вземаме Стоян Любомиров за търговски директор — каза той съвсем делово, сякаш съобщаваше какво ще вечерят. Извади бутилка коняк в тежко релефно стъкло и я остави на плота. — Мама помоли да му намерим място. Човекът е на трийсет, а още се мотае по временни работи. Време му е да се стегне.
Мария бавно откъсна поглед от екрана и го впери в мъжа си.
— Какъв търговски директор, Георги? Имаме касов недостиг от десет хиляди лева. Лицензът за програмите не е подновен, данъците висят, а срокът за заплатите е след дни. Стоян през живота си не е водил нито един договор. От какво точно смяташ да му плащаме заплата?
— Мария, моля те, не започвай пак — изкриви лице Георги, дръпна вратовръзката от шията си и си наля от кехлибарената течност направо в чаената чаша. — Стоян изглежда представително. Висок е почти метър и деветдесет, широки рамене, костюмът му стои като по мярка. На срещи с инвеститори ще внушава респект. Ще се научи в движение. На нас ни трябва лице, разбираш ли? Финансите са моя грижа.
— Твоя грижа? — Мария се изправи от стола и усети как гневът я залива отвътре. — Ти поне веднъж отвори ли банковото извлечение? Имаш ли представа колко плащаме за този твой престижен офис и за обслужването на колата ти? Целият бизнес се крепи върху моите сметки, върху моите проекти и върху моите нощи без сън! Ако утре не предам разработката на Димитър Асенов, просто ще ни затворят!
Георги остави чашата на масата. Лицето му се промени рязко. Обичайната му усмивка изчезна, очите му се присвиха, а гласът му стана студен и сух.
— Престани да си вдигаш цената, Мария. Твоята техническа рутина не струва нищо без моите контакти. Чертожници има под път и над път — за дребни пари ще ти начертаят всеки възел. Аз съм лицето на тази марка. Аз обикалям кабинетите, аз изваждам договорите. Фирмата е моя, регистрирана е на мое име и решенията тук ще ги вземам аз. Твоята работа е да чертаеш детайлите и да не се месиш в управлението.
След тези думи се обърна и излезе, като остави след себе си тежък мирис на коняк и скъп тютюн.
На другия ден Стоян Любомиров вече се беше настанил в офиса. Разплул се беше на стола в кабинета на Георги, въртеше ключовете от колата си между пръстите и се хилеше на Мария с нагла самоувереност. От него лъхаше сладникав мъжки одеколон, който не успяваше да прикрие миризмата на цигари.
— Е, сестричке, ще работим ли? — подхвърли той с усмивка, без дори да си направи труда да стане и да я поздрави.
Мария погледна ръцете му — меки, празни, незапознати нито с чертежи, нито с истинска работа — и тогава разбра: пукнатината в основите на тяхната фирма вече няма да се затвори. Компанията, която тя беше градила с такава упоритост, беше обречена.
Мария пое въздух и се върна в настоящето, в ехтящата зала на „Версай“. Микрофонът още беше в ръката ѝ. Шумът в главата ѝ се отдръпна и на негово място остана ледена яснота.
— Благодаря за топлите думи, Златка Данаилова — произнесе Мария. Гласът ѝ, усилен от колоните, прозвуча равен, спокоен и без следа от треперене. — Наистина, Георги е забележителен човек. Умее да носи смокинг с достойнство и да пие скъпо уиски с инвеститори.
През залата премина тихо, напрегнато шушукане. Георги се намръщи; чашата с шампанско застина в ръката му по средата към масата. Усмивката на свекърва ѝ се стопи от лицето ѝ и разкри смутено стиснатите ѝ устни.