— …на вярната спътница на нашия победител! — извика той с приповдигната радост.
Думите му се блъснаха в стените на залата, върнаха се като ехо и прорязаха слепоочията на Мария с почти физическа болка.
Тя пое микрофона. Студената метална решетка докосна пръстите ѝ и до нея достигна неприятна миризма на чуждо, евтино червило. Мария се изправи. Едва тогава корсетът на роклята сякаш отпусна хватката си и ѝ позволи да си поеме дъх дълбоко — за първи път през цялата вечер.
Синият лъч на ресторантския прожектор я заслепи. За миг тази остра светлина се превърна в друго сияние — студения блясък на стария лаптоп Asus. Преди пет години именно той беше единственото осветление в малката им кухня в покрайнините на града.
В онова старо жилище миризмата никога не се променяше. От мазето се просмукваше влага, а от допотопната газова колонка се носеше едва доловим, тревожен дъх на газ. Нощем уредът в ъгъла въздишаше тежко, после пламъчето му лумваше като мъничко жълто цвете. През процепите на балконската врата нахлуваше леден въздух. Мария се увиваше в старото вълнено одеяло на Георги, но пръстите на дясната ѝ ръка пак изтръпваха от студ и умора.
Първата им голяма поръчка — проектът за търговски център — трябваше да бъде предадена в безумно кратък срок. Георги, заслепен от обещанието за бързи пари, беше взел по познанство двама току-що дипломирани младежи. Те бяха подредили панелите красиво, почти представително, но сметките за носещите конструкции бяха катастрофални. Само седмица преди държавната експертиза стана ясно, че проектът е пълен с пробойни. При първото по-сериозно натоварване от сняг покривът на търговския център просто щеше да хлътне навътре.
Три седмици Мария спеше по два часа на денонощие. Времето се влачеше лепкаво и безкрайно, а в тишината на апартамента се чуваше единствено равномерното жужене на вентилатора в лаптопа. Отвън, зад прозореца, сивият квартал тънеше в полумрак; тук-там мъждукаха редки улични лампи. Понякога ѝ се струваше, че сенките в ъглите на кухнята се сгъстяват и бавно пълзят към масата ѝ. Само синкавият екран на AutoCAD сякаш ги държеше на разстояние.
Всяко щракване с мишката, всяка нова линия, всяка поправена таблица изтръгваше по малко от силите ѝ. Тя не просто работеше по чертежите — сякаш се вграждаше в тях, заличавайки чуждите грешки една по една. На кухненската маса изстиваше силен чай, оставил тъмен кръг по стените на чашата.
А в деня, когато проектът беше предаден, Георги организира празненство. Събра приятели в крайградски клуб и щедро почерпи всички.
Мария още помнеше как се прибра малко преди разсъмване. Влезе шумно, със студен въздух по дрехите, с миризма на дим от скара и скъп алкохол.
— Марийче, богати сме! — изкрещя той, нахлувайки в кухнята, без дори да погледне купчината чертежи върху масата.
Грабна я на ръце — полузаспала, бледа, изцедена до последната капка — и я завъртя в тясното пространство между печката и хладилника. На Мария ѝ прилоша. Пред очите ѝ още плуваха сините мрежи от оси, колони и таблици с натоварвания.
— Георги, пусни ме… вие ми се свят — прошепна тя, притиснала лице в якето му.
Той я остави на пода и недоволно изкриви уста.
— Е, защо все трябва да разваляш момента? Трябва да се радваш! Проектът е приет, инвеститорът е доволен. Уговорих всичко, ще преведат първия транш. Мария, това е началото! Измъкваме се от тази дупка!
На следващия ден пристигна Златка Данаилова уж да помогне с домакинството. Истината беше друга — свекървата беше дошла да прецени колко голям е първият успех на сина ѝ. Дълго обикаля из апартамента, прокара пръст по праха върху первазите, после седна на кухненската маса и с отвращение отмести чинията на Мария с недоядена филия.
— Мария, какво си се отпуснала като удавена кокошка? — Златка Данаилова сви устни и се втренчи в тъмните кръгове под очите на снаха си. — Георги е мъжът в тази къща, той носи парите. На него му трябва стабилен гръб, сигурен дом, а ти само униваш. Мъжът трябва да бъде вдъхновяван, не да го посрещат с физиономия на мъченица.
Тогава Мария замълча. Нещо вътре в нея се размърда — тихо, тревожно предупреждение. Но тя го потисна. Погледна Георги, който слушаше майка си с доволна усмивка, и реши да не прави сцена. Заради спокойствието. Заради семейството.
Това беше първата ѝ и най-страшна грешка. Тя сама им позволи да повярват, че денонощният ѝ, изтощителен труд не заслужава признание.
Новият супермаркет от стъкло и бетон растеше едновременно с дълговете на семейната им фирма.
И новият офис в престижната част на града ѝ изглеждаше чужд. Огромните панорамни прозорци от пода до тавана пропускаха прекалено много светлина. В ъглите непрестанно бучеше климатикът.