Никакви „а при нас на село…“. Никакви натежали от намек реплики, които звучаха почти като завоалирана заплаха.
Имаше тишина. Истинска. Женска. От онези тишини, които настъпват, когато децата най-сетне заспят и никой не те вика за нищо.
Само че животът има неприятния навик да поднася изненади точно когато човек си позволи да отпусне рамене.
— Ти да не си сменила ключалките? — чу се гласът на Георги Борисов отвън. Звънеше вече за трети път, а с всяко натискане на звънеца раздразнението му ставаше все по-ясно.
Камелия не се разбърза. Допи си кафето, остави чашата в мивката и чак тогава отговори:
— Смених ги. Прочетох закона. Когато някой с ключове за дома ти влиза и излиза все едно е на автогара, това не е семейство. Това е нахлуване в личното пространство.
От другата страна той изсумтя. Когато най-после му отвори, Георги влезе в антрето с онова свое тежко присъствие, изу обувките си и метна якето върху стола. То веднага се свлече на пода. Той го вдигна почти виновно, като ученик, хванат в беля.
— Е… има логика — промърмори.
Вечеряха без да говорят много. Този път той не спореше. През следващите дни започна да се движи по-тихо из апартамента. Дори изми балкона, който цели три години се преструваше, че не съществува. Една нощ, докато лежаха обърнати с гръб един към друг, той едва чуто каза:
— Благодаря ти, че тогава не ме изхвърли заедно с нея.
За миг това прозвуча почти като грижа. Почти като обич. Почти.
Но съботата върна всичко по местата му.
Камелия отвори вратата с чаша кафе в ръка. Косата ѝ беше мокра, халатът — пухкав, а в гърдите ѝ стоеше рядкото и приятно усещане, че е у дома си. На прага стоеше Радка Лъвова. Държеше найлонов плик с нещо сладко вътре, омотано небрежно с домакинско фолио. Лицето ѝ беше като на жена, дошла да дои крава, а попаднала на заседание на управителен съвет.
— Ето ме и мен — обяви бодро тя, сякаш не беше дошла неканена, а всички отдавна я очакваха с нетърпение.
Камелия не помръдна.
— Знаете ли, аз такива изненади ги харесвам само когато са с намаление.
— Аз идвам с добро. Ние вече сме почти роднини. А между роднини ключалки не се слагат.
— Роднини са хората, които не пипат чуждата четка за зъби — отвърна спокойно Камелия. — Иначе влезте, ако Георги ви пусне.
— Той, за твое сведение, е регистриран тук! — сопна се Радка Лъвова и започна да рови в плика. Извади някакви листове и ги подаде напред, сякаш ѝ даваше рецепта за лекарство. — Ето, чети!
Камелия пое документа. Нещо в стомаха ѝ бавно потъна, като мокра кърпа в леген. „Искова молба за подялба на имущество, придобито по време на брака.“ Подадена от името на Георги Борисов.
— Това някаква шега ли е? — попита тя, макар вече да знаеше отговора.
— Той не беше в течение. Аз я внесох. От негово име — заяви Радка Лъвова. — Майка съм му. Имам право. А ти си му жена. Значи по закон половината от всичко е негово. А щом той е мой син, то излиза, че по същество делим заедно.
— Вие Конституцията отваряли ли сте някога? Или правните ви познания са от брошурата „Здраве плюс“?
— Не ми дръж такъв тон, момиче. Аз ще те надживея, ако трябва.
Когато вечерта Георги се прибра, в жилището миришеше на загоряло и ванилия. В средата на масата лежеше почерняла торта, омазана с крем и сълзи — досущ като реквизит от лош сън.
— Ти… яде ли от това? — попита той. Това беше единственото, което успя да измисли.
— Ядох. Първо я изгорих, после се опитах да я спася, накрая я изядох. Подейства ми успокоително.
— А призовката… какво е това?
— Това е майка ти, която е решила, че ти искаш да ми вземеш апартамента. Просто не си знаел, че го искаш.
Георги пребледня. После лицето му пламна. После седна, сякаш краката му внезапно бяха престанали да му вършат работа.
— Майка му стара…
— Точно така го казах и аз. Само че без да заеквам.
Останаха един до друг на масата. Той — с малка чашка алкохол. Тя — с бутилка вода. Мълчаха като двама души, излезли от пожар.
— Не знаех. Честно ти казвам. Тя ми обясни, че било „за всеки случай“. Подписах, за да спре да ме тормози. Не съм мислил…
— Там ти е проблемът. Ти рядко мислиш. Особено когато майка ти е наблизо.
— И какво трябваше да направя? Да я заключа на село ли?
— Да.
Той замълча. След малко, още по-тихо, добави:
— Аз съм между чука и наковалнята. Ти си жена ми. Тя ми е майка. Не мога да избирам.
— Можеш. Само че те е страх.
Камелия си тръгна. Не за дълго. Отиде при приятелка. Георги ѝ пишеше, звънеше, кълнеше се. Изпрати ѝ снимка — заявление за отказ от иска. Печат, подпис, дата. Всичко изглеждаше както трябва.
Тя се върна. Той я посрещна с букет и торба с боклук в ръка.
— Казах на мама: още веднъж, и повече не съм ѝ син. Отказът е пратен в съда. Ако искаш, ще ти го покажа.
— Няма нужда. Вярвам ти.
— Наистина?
— Не. Но съм уморена. Засега ще го наречем „вярвам“.
Прегърнаха се. Просто така. Като хора, на които думите вече не са им останали.
Три дни по-късно Камелия реши да подреди чекмеджетата. Намери портфейла му. Случайно. Разбира се, както винаги става „случайно“.
Вътре лежеше оригиналът на исковата молба. С подпис. С входящ номер. С дата, поставена много преди цялата им уж откровена терапия на кухненската маса.
Той не беше оттеглил нищо. Не беше решил нищо. Просто отново беше излъгал. С онази същата лекота, с която някога казваше: „задържах се“, „не съм пил“, „тя сама дойде“.
На екрана на телефона му, забравен небрежно върху масата, примигваше съобщение: „Мамо, всичко е наред. Тя нищо не подозира. Оттук нататък аз ще го оправя. Само не се меси засега.“
Камелия изключи телефона. После изключи чайника. После лампата в коридора. Събра документите.
И излезе да си купи нова врата. С една ключалка. За един ключ. Нейния.
Новата врата беше поставена в понеделник. Камелия я избира дълго — толкова дълго, че консултантът в магазина започна да се поти от въпросите ѝ. Накрая се спря на тежка черна врата с три стоманени шипа в заключващия механизъм. Майсторът, докато я монтираше, се подсмихна и подхвърли:
— С такава врата човек може и от роднини да се спаси.
Камелия не се засмя, само кимна съвсем сериозно.