Бялата рокля, воалът, гълъбите пред олющената ритуална зала — всички онези неща, за които други момичета мечтаеха с премрежен поглед, сякаш бяха минали покрай Камелия Борисова, без дори да я докоснат. Още като млада тя искаше не сватба, а собствено място. Не уютно „семейно гнездо“ с пердета, гардероб до тавана и вечна задушница от чужди навици. Не. Мечтата ѝ беше много по-проста: врата, която се затваря отвътре, тишина зад нея и никой, който да се върти в краката ѝ. Балконът да гледа към небето, не към чужда кухня. Ако има хлебарки, поне да стоят дисциплинирано зад перваза. А ключът — да бъде само неин.
На трийсет и две Камелия най-сетне капитулира пред тази мечта.
Извади скътаните пари изпод матрака, изтегли две спестовни застраховки, а от главата си изтръгна последните колебания. Купи си миниатюрна гарсониера в стара пететажна панелка. Стените бяха бетонни и достатъчно дебели, за да не пропускат чужди скандали. Спирката беше наблизо, магазинът — отсреща, водопроводът имаше характер, но ръцете на Камелия не бяха само за маникюр. Още на следващия ден в банята вече висеше весела завеса с патета.
— Ето сега вече ще започна да живея като човек — каза си тя и сложи на перваза теменужка. Истинска, не изкуствена.
На втория месец по цветето се появиха листни въшки. На третия — Георги Борисов.
Той влезе в живота ѝ като течение: почти незабележимо, но веднага промени въздуха в жилището. Беше инженер, на четирийсет, кротък, внимателен, с една протрита пътна чанта и ключове от старичък автомобил. В погледа му имаше нещо, което приличаше на надежда.
— Този път всичко ще е различно — повтаряше той. Казваше го на нея. А понякога сякаш и на котката, която така и не си взеха.
Наричаше я разумна, самостоятелна и „не от онези жени, които правят сцени“. Личеше си, че това го радва почти до умиление. Само че Георги не разбираше нещо важно: нейната самостоятелност не беше черта от характера. Беше навик. Като да си налива кафе точно в осем и двайсет. Като да измие мивката веднага след вечеря. Като да държи документите в папка, върху която с големи букви пише: „ДА НЕ СЕ ПИПА НИКОГА“.
В началото всичко вървеше дори прекалено гладко.
После пристигна Радка Лъвова.
— Аз съм само за малко! — обяви бодро тя, докато влачеше след себе си два големи плика. — Да ви видя как сте се устроили. Да не сте занемарили къщата, да не сте я обърнали на обор?
Камелия се усмихна. Тогава още не подозираше, че „за малко“ не е времеви срок. Това е изпитание за нервната система.
Радка Лъвова беше поканена лично от Георги.
— Да погостува… да смени обстановката… да си почине от селото — мънкаше той, сякаш предварително се извиняваше.
Велоергометърът беше изтикан в коридора. Прането — преместено в кухнята. А майка му се настани в стаята, където Камелия някога си представяше библиотека.
— Печката ви е за смяна — отсече Радка Лъвова, като разбърка тенджерата с лъжица. — Това пък какво е? Леща? Защо е толкова рядка?
— Кремсупа е — отвърна Камелия спокойно и си наля кафе.
— Аз пък знам, че една хубава чорба оправя и настроение, и стомах. Помисли си, момиче. Мъжът трябва да яде като хората.
— Не съм момиче. А той сам може да реши какво му се яде.
— Ех, започна се…
Георги седеше между двете като пленник на преговори и съсредоточено човъркаше чинията си с вилица.
Същата вечер Камелия легна, впери поглед в тавана и дълго не каза нищо. Накрая се обърна към него.
— Слушай, трябва да уточним докога ще остане майка ти. Разбирам — майка е, здраве, грижи. Но аз живея тук. Това е моят дом. Искам спокойствие.
— Ками, тя няма да е завинаги. Недей така, а? Майка ми е добър човек, просто езикът ѝ е по-остър. Не го прави от лошо.
— Изнесе ми килимчето в коридора, защото според нея миришело на подмишници. И ти пак ще кажеш, че не се меси?
— Може да ѝ е пречело да минава…
— А може би ти просто се страхуваш да ѝ кажеш истината?
Той млъкна. Дълго гледа телефона си, сякаш някъде по екрана имаше бутон „отмени майка“.
На следващата сутрин Радка Лъвова извади от чантата си плик.
— Ето. Копия. За всеки случай. Че ти, Камелийче, май не си съвсем наясно: щом има брак, жилището вече се дели. Половината е негова. Значи, през него, излиза и моя.
Камелия бавно вдигна очи.
— Сериозно ли говорите?
— Ами какво? Просто да не си вириш много носа.
Георги се размърда неловко на стола.
— Мамо, стига… Това вече е прекалено.
— Ти си като парцал! Аз съм те отгледала, от какви ли жени съм те пазила, а сега една дума на майка си не смееш да кажеш!
— А ти и сега се опитваш пак да ми сложиш памперс! — избухна той неочаквано.
За първи път от дни Камелия усети нещо като облекчение. Ето го, помисли си тя. Нейният мъж. Закъснял, но все пак пристигнал.
Чантите на Радка Лъвова вече стояха до входната врата. В апартамента се носеше миризма на кюфтета и лекарства.
— Внимавай, Камелийче… Да не стане така, че после той да те изхвърли. Аз поне съм го раждала.
— А аз поне не посягам към чужд дом — каза Камелия тихо и съвсем спокойно.
Вратата се тресна така, че огледалото в антрето потрепери.
Георги остана до стената, сякаш някой го беше заковал там.
— Прости ми.
Камелия го прегърна. За кратко. После се отдръпна и почти прошепна:
— Купи си най-после собствена четка за зъби. Омръзна ми да деля всичко.
Той се засмя.
— А може би направо да се отпиша от живота ти?
— Засега — не. Но поне вече знаеш къде минават границите.
Теменужката на перваза се беше наклонила към слънцето. Сякаш бе чула.
От деня, в който Радка Лъвова напусна дома им — шумно, обидено и с онази особена пауза на прага, предназначена да тежи на съвестта на всички присъстващи — бяха минали точно двайсет и един дни. Камелия ги броеше, макар да не би признала това дори пред себе си. На двайсет и втория ден си купи нова закачалка за коридора, изми прозорците и отвън, и без капка жал изхвърли повехналата теменужка.
Сутринта започна съвсем обикновено. Камелия седеше в кухнята боса, със стария си халат и чиния още топли палачинки пред себе си. Слънчев лъч се промъкваше през пердето и чертаеше златиста пътека по масата. И изведнъж тя разбра: вече никой не ѝ диша във врата, не мирише на гъсто сварено недоволство и не се чуват язвителни забележки за начина на пържене.