— Точно за това я купувам.
Същата вечер чаят в чашата ѝ отдавна беше изстинал, а кухнята ухаеше на мандарини, наредени в старата порцеланова купа, когато на вратата се позвъни. Първо плахо. После по-настоятелно. Накрая — така, сякаш някой викаше пожарната.
— Камелия! Аз съм! Отвори! — гласът на Георги Борисов трепереше от обида и яд.
Тя отиде до домофона, натисна бутона без никакво бързане и каза спокойно:
— Тук вече нямаш работа.
— Ти сериозно ли?! — отвън се чу тъп удар, сякаш юмрук се стовари върху касата. — Това жилище е и мое!
— По документи — не е. А по съвест ти сам се отказа от това право.
Още десетина минути той стъпваше нервно пред вратата, въздишаше, мърмореше нещо, после си тръгна. Вероятно при майка си. Или при някой приятел. Или в онзи бар, където някога се бяха запознали. Вече нямаше значение. Това повече не беше нейна грижа.
На другия ден се появи отново, този път с подкрепление. През шпионката Камелия различи познатия му силует с пухеното яке, а малко зад него — Радка Лъвова, облечена в палто с цвят на кафе с мляко. В ръката ѝ се люлееше плик, в който явно имаше нещо кръгло и тежко.
— Отвори, Камелия. Дойдохме да поговорим — произнесе Георги с уж мек тон, но напрежението в гласа му не можеше да се скрие.
— „Дойдохме“ звучи направо умилително — отвърна тя, без да отключва. — Хорът на маминия син и неговият диригент.
— Донесла съм сладко! Кайсиево, домашно! — намеси се Радка Лъвова и повдигна плика, сякаш това беше бял флаг. — Осъзнах всичко, сгреших!
— В съда осъзнаването изглежда по-убедително. Но явно сте решили да спестите от адвокат.
Георги въздъхна и сниши глас:
— Камелия, стига инат. Живели сме заедно, скарахме се… случва се. Нали може някак да се разберем…
— Ти подписа иск. После ме излъга. А сега стоиш пред вратата с майка си, все едно си доведен насила. Кажи ми, кой от всички тук се държи като възрастен?
Радка Лъвова не издържа:
— Тя изобщо не те цени! Без нас щеше да потънеш в кредити и да ядеш сух хляб! Аз съм го отгледала! Аз! А тя коя е?
Георги внезапно се прегърби, сякаш невидим товар падна върху раменете му.
— Мамо, достатъчно…
— Как така достатъчно?! Тя ли ще решава кога можеш да се върнеш в дома си?
— Точно така — каза Камелия равнодушно. — Днес подадох молба за развод.
Зад вратата настъпи такава тишина, че се чу далечното бръмчене на лампата на стълбището. После Георги прошепна:
— Ти… наистина ли?
— Напълно. И за апартамента съм също толкова сериозна. Имаме брачен договор, всички документи са на мое име. Така че с майка ти можете да репетирате речите си пред адвокат — очевидно имате талант.
Той каза нещо тихо, което Камелия не успя да различи. След миг повтори по-силно:
— Но аз те обичам…
Тя погледна новата си врата — черна, тежка, надеждна, със заключване, което се подчиняваше само на нейния ключ.
— Ти обичаш, когато ти е удобно. Когато можеш да кажеш „не помислих“ и някой пак да ти прости. Аз вече не съм човекът за това.
Отвън нещо изтрополи — може би бурканът със сладко падна, а може би юмрукът пак срещна касата. После стъпките им постепенно заглъхнаха надолу по стълбите.
Две седмици по-късно получи съобщение: „Камелия, прости ми. Обърках се. Ако ми дадеш шанс, ще бъда до теб.“ Тя го изтри, преди да го дочете. Също като стара рекламна поща, която никога не е искала да получава.
На рождения си ден Камелия облече нова червена рокля. Покани приятелките си. Поръча суши. Пусна музика — същата онази, на която някога си беше позволявала да мечтае. И за пръв път от много време усети как тялото ѝ олеква.
Вече не очакваше удар иззад ъгъла. Не се страхуваше, че някой ще влезе без разрешение. Не се чудеше какво ново писмо ще донесе пощата.
В джоба ѝ звънтеше един-единствен ключ — самотен, но сигурен. Точно както трябваше да бъде.
Минаха три месеца. Камелия свикна с тишината, която вече принадлежеше само на нея. Сутрините ѝ започваха с кафе, приготвено точно както го обичаше — силно и без захар. Теменужките на перваза бяха заменени от кактуси: непретенциозни, бодливи, издръжливи. Почти като самата нея.
В онзи ден се прибираше от работа по-късно от обикновено. Асансьорът в пететажния им блок отново не работеше и тя се качваше пеша, броейки стъпалата — навик от детството, който така и не беше изчезнал. Когато стигна своя етаж, се закова на място.
Пред вратата седеше Георги.
Не беше пиян. Не изглеждаше разпилян или жалък. Просто беше седнал на пода, свил колене, като ученик, който чака да го повикат при директора.
— Какво правиш тук? — попита тя, без да крие раздразнението си.
Той се изправи и изтупа панталона си. В ръцете си стискаше папка с документи.
— Трябва да поговорим. Пет минути.
— Ние вече казахме всичко.
— Не всичко. — Той ѝ подаде папката. — Това е отказ от всякакви претенции към апартамента. Нотариално заверен. И молбата за прекратяване на брака. Подписал съм я.
Камелия взе папката, без да я отваря.
— Майка ти позволи ли?
— Майка ми я няма. — Гласът му се пречупи. — Инфаркт. Преди две седмици. През цялото време събирах документите…
Тя помълча, после отключи и отвори вратата, като го пусна да влезе пръв. В апартамента миришеше на чисто и на лимон — аромат, който винаги беше свързвала със спокойствие.
— Кафе ще пиеш ли? — попита, докато слагаше вода.
— Благодаря.
Седнаха един срещу друг на кухненската маса като двама непознати. Той въртеше между пръстите си чашата, която някога сам беше купил.
— Няма да те моля за прошка. Няма и да се оправдавам. Искам само да знаеш, че онзи иск… наистина беше нейна идея. А аз бях слаб.
— А сега изведнъж стана силен? — сарказмът се изплъзна, преди да успее да го спре.
— Не. Но за първи път съм свободен. — Той вдигна очи към нея. — И разбрах, че сам съсипах единственото истинско нещо, което съм имал.
Камелия отмести чашата си настрани.
— Не си го съсипал. Просто не успя да го оцениш, докато беше твое.
Той кимна и извади от джоба си ключа — стария, от предишната брава.
— Това вече няма за какво да ми е. Документите са внесени в съда, след месец всичко ще бъде официално.