Закритите разработки имаха собствен режим и всяко движение в тази зона се отбелязваше. Някога Александър наричаше всичко това излишна бумащина. Сега същата тази „бумащина“ се беше превърнала в преграда, която той не можеше просто да прескочи.
В голямата заседателна зала бяхме петима.
Аз. Борис Валериев. Гергана Игорева. Васил Михайлов — миноритарният инвеститор. И Десислав, човекът, който отговаряше за информационната сигурност.
Първоначално Александър отказа да влезе.
После все пак се появи. Дръпна един стол встрани и седна отделно, сякаш с това искаше да покаже, че не принадлежи към тази маса и към хората около нея. Зорница Борисова остана в коридора. Бяха я помолили да излезе, след като за втори път се опита да прекъсне Гергана Игорева.
— Дневният ред е ясен — казах аз. — Започваме.
Александър изсумтя насмешливо.
— Мария е решила да си организира семеен трибунал.
— Корпоративно заседание — уточни Гергана Игорева, без да повиши тон. — Семейните оценки няма да бъдат вписвани в протокола.
Васил Михайлов вдигна поглед от разпечатаните документи пред себе си.
— Александър, правилно ли разбирам, че гостовият достъп за майка ви е бил заявен от вас?
— Да. И какво от това?
— Били сте наясно, че заседателната зала е в ограничена зона?
— Тя ми е майка.
— Това не е отговор — намеси се Борис Валериев.
Александър извърна очи към мен.
— Изведнъж всички станахте много смели.
Не му отговорих.
Гергана Игорева пусна на екрана кратък откъс от записа. Без излишни подробности. Виждаше се единствено коридорът, влизането в залата, движението на ръката на Зорница Борисова и падането на лаптопа. След това кадърът беше спрян.
— Повредата на фирмено имущество е документирана — произнесе тя. — Гостовият достъп е оформен от Александър Олегов. Пропускът на Мария Андреева е бил използван за влизане в защитената зона в девет и петдесет и две. Според журнала за достъп това е старият пропуск на управителя, който е трябвало да бъде върнат и анулиран.
Десислав добави спокойно:
— В десет и четири от профила на Александър Олегов е подадена заявка за експортиране на списъка с хранилища. Системата я е отхвърлила заради недостатъчни права. Една минута преди Зорница Борисова да влезе в заседателната зала, от същия профил е направен опит за отваряне на раздела с материалите към патентните заявки.
Александър се изправи на стола.
— Това е работен достъп. Аз съм заместник-директор.
— Заместник-директорът няма право да заобикаля нивата на допуск — отвърна Десислав.
— И ти ли вече си срещу мен?
— Аз съм за периметъра на сигурността.
Александър стисна устни.
Пред мен лежеше папка. Отворих я бавно. Вътре бяха корпоративният договор от март две хиляди двадесет и трета година и опционното споразумение.
И двата документа Александър беше подписал лично. Усмихваше се, докато го правеше. Тогава повтаряше, че това е само формалност. Много държеше да бъде наричан „партньор“, но не желаеше да вложи собствени средства. Затова му предложих напълно прозрачна схема: участие в бизнеса чрез опционен пакет след пет години работа и само при условие, че няма виновни действия срещу дружеството.
Тези осемнадесет процента той наричаше „моя дял“. Хвалеше се с тях по срещи. Казваше на хората от екипа ми: „Мария скоро ще се измори и аз ще поема всичко.“ Чувала бях тази фраза повече от веднъж.
И прекалено дълго бях мълчала.
— Александър Олегов — започна Гергана Игорева, — точка седем две от опционното споразумение. Събитие на недобросъвестен участник. Умишлено повреждане или съдействие за повреждане на имущество на дружеството. Нарушаване на режима за достъп. Опит за неправомерно получаване на закрити материали. Последицата е прекратяване на правото за приемане на опциона и зануляване на всички неизплатени бонуси, обвързани с бъдещия дял.
— Това са хартийки — отсече Александър.
— Това е твоят подпис — казах аз.
Той ме погледна.
За първи път тази сутрин по лицето му се появи истинско объркване. Не разкаяние. Просто сметката, на която беше разчитал, внезапно не излезе.
— Не можеш да го направиш — произнесе той тихо.
— Не аз мога. Договорът може. И съветът на директорите.
— Нарочно си го подготвяла.
— Подготвях компанията за растеж. А ти през цялото време си мислеше, че строя клетка за себе си.
Васил Михайлов почука с химикалката си по масата.
— За протокола искам да уточня. Не говорим за отнемане на вече регистриран дял от капитала. Става дума за прекратяване на опционното право на Александър Олегов и на управленското му участие в партньорската програма. Така ли е?
— Точно така — потвърди Гергана Игорева. — Александър Олегов няма регистриран дял в капитала на дружеството. Има право да го получи в бъдеще при изпълнение на определени условия. Тези условия са нарушени.
Александър рязко се изправи.
— Значи години наред ме наричаше партньор, а сега изведнъж излиза, че съм никой?
Затворих папката.
— Години наред ти давах възможност да станеш партньор. Ти въведе майка си в закрита зона, предостави ѝ моя пропуск, позволи ѝ да повреди служебна техника и се опита да използваш случилото се като средство за натиск. Това не е партньорство.
— Мама просто изпусна нервите си!
— В протокола ще бъде записано следното: външно лице е нанесло щета на имущество на компанията. Заместник-директорът е осигурил достъпа и не е предотвратил инцидента.
— Не ми се прави на голямата съпруга. Без мен няма да задържиш тази фирма.
Борис Валериев вдигна глава.
— Работя тук от дванадесет години. Фирмата се държи от Мария Андреева. Не от семейни разговори.
Александър го изгледа втренчено.
— Предател.
— Служител — отвърна Борис Валериев.
Поставих въпросите за гласуване.
Първо: достъпът на Александър Олегов до всички вътрешни системи да бъде блокиран до приключване на служебната проверка.
Второ: Александър Олегов да бъде отстранен от длъжността заместник-директор, считано от днес.
Трето: да се признае настъпването на събитие на недобросъвестен участник по опционното споразумение.
Четвърто: да се прекрати правото му да получи опционния пакет от осемнадесет процента.
Пето: да бъде изпратена претенция за възстановяване на причинените на компанията щети.
Шесто: материалите по инцидента да бъдат предадени на външен юрист за последващи действия.
Гласуването мина точка по точка.
„За.“ „За.“ „За.“ „За.“
Александър не каза нищо. Само гледаше ръцете ми. Очевидно очакваше поне едно от лицата около масата да издаде колебание.