— Престани да се правиш на директорка, Мария! — изсъска Зорница Борисова и вдигна служебния ми лаптоп над масата. — На твоите години жените си стоят вкъщи, а не раздават заповеди на мъже.
— Оставете го обратно — казах спокойно.
— Вече е късно — обади се Александър.
Лаптопът първо се удари в ръба на конферентната маса, после падна на пода. Корпусът се разцепи. Екранът премигна за миг и угасна.
Зорница Борисова стоеше насред затворената заседателна зала на „КедърСофт“ ООД, облечена в светло сако, с пропуск за посетител, окачен на връв около врата ѝ. Беше на седемдесет и четири. В чужд офис се държеше така, сякаш е дошла да провери реда в собствената си къща.
Александър, моят съпруг и заместник, дори не помръдна.
Само оправи маншета на ризата си и ме погледна с онова изражение, с което сякаш очакваше да започна да се оправдавам.
— Майка ми счупи глупавия ти лаптоп — каза той. — Късно е да ревеш.
Погледът ми се спря върху вдлъбнатия капак. После върху счупената панта. После върху служебния стикер на информационната сигурност, който стърчеше накриво отстрани.
В този лаптоп имаше материали към патентни заявки. Закрит клон от изходния код. Технически описания на модулите, които подготвяхме за представяне пред инвеститорите.
Ключове без втори фактор там нямаше. Резервни копия — също бяха направени. Не бях момиче, което държи единственото копие на флашка в чантата си.
Но това не променяше най-важното.
Пред очите ми току-що беше повредено имущество на фирмата.
И не беше станало при домашна кавга. Не във входа. Не случайно.
А в заседателна зала. Под камери. При включена система за запис. В присъствието на моя заместник, който лично беше въвел външен човек в зона с ограничен достъп.
— Александър — произнесох аз. — Кой издаде гостевия пропуск на майка ти?
Той сви рамене.
— Аз. И какво от това?
— Кой я доведе тук без заявка към охраната?
— Аз я доведох. Мария, не започвай пак с твоите инструкции. Мама искаше да поговори.
— Тя вече поговори.
Зорница Борисова изсумтя презрително.
— Най-после някой ти показа, че не си царица. Александър отдавна носи всичко на гърба си, а ти седиш в креслото и се преструваш на началничка.
Кимнах веднъж.
— Ясно.
Тази кратка дума преобърна всичко.
Александър още не го беше разбрал. Беше свикнал да споря. Да обяснявам. Да му напомням, че фирмата я създадох преди той изобщо да се появи в нея. Че първите договори подписвах сама. Че първият сървър стоеше под моето работно бюро. Че заплатите на екипа плащах преди собствената си.
Беше свикнал аз да удържам къщата, офиса, отчетите, клиентите и неговото самолюбие.
В онзи миг престанах да го удържам.
Взех вътрешния телефон от масата.
— Изпратете в заседателната зала охраната, юриста и Борис Валериевич. Спешно. Да, веднага. И подгответе извънредно заседание на съвета на директорите за единадесет и четиридесет. Дневен ред: увреждане на корпоративно имущество, блокиране на достъпите на заместник-директора, прекратяване на опционния пакет на Александър Олегов.
При думата „опционния“ спокойният поглед на Александър се промени.
— Какви ги говориш?
— Формулирам дневния ред.
— Мария, в момента действаш под влияние на емоции.
— Не.
Това беше истина. Емоции почти нямаше. Имаше само ясна последователност от действия.
Зорница Борисова вирна брадичка.
— Какъв съвет пък сега? Аз съм майка на мъжа ти. Имам право да кажа какво мисля.
— Да говорите — да. Да повреждате имущество на компанията — не.
— О, имущество. Една ламарина.
— Корпоративно оборудване с ограничен достъп.
— Чуваш ли я, Александре? — обърна се тя към сина си. — И вкъщи ли така разговаря? Като с подчинени?
Александър пристъпи към мен.
— Мария, прекрати този цирк. Веднага.
Погледнах дясната му ръка. В нея беше старият ми пропуск на ръководител проект. Черен. Същият, който беше изчезнал преди седмица.
Тогава реших, че съм го оставила в колата.
— Дай ми пропуска.
— Какъв пропуск?
— Моят стар пропуск. Държиш го в ръката си.
Той стисна пластиката по-силно.
— Това няма значение.
— Оттук нататък значение има всичко.
Вратата се отвори. Влезе охранителят Стоян. След него — Гергана Игорова, юристът на дружеството, с таблет и тънка папка. След тях се появи Борис Валериевич, техническият директор. Той веднага погледна към пода.
— Това служебният лаптоп на Мария Андреева ли е? — попита.
— Беше — отвърнах. — Поискай от администраторите незабавно блокиране на сесиите, преиздаване на токените и проверка на достъпите за последните седем дни.
— Вече го правя.
Той извади телефона си и излезе в коридора, без да зададе нито един излишен въпрос.
Александър рязко се обърна към мен.
— Пред собствените си хора ме изкарваш крадец?
— Регистрирам инцидент.
— Аз съм ти съпруг.
— И мой заместник. В тази стая второто е по-важно.
Тези думи го удариха по-силно от всяка кавга. У дома още можеше да играе ролята на обиден мъж. В офиса оставаха длъжността, правилата и подписите.
Зорница Борисова грабна чантата си от съседния стол.
— Александре, тръгваме си. Нека тази важна госпожа сама да се оправя с железата си.
— Засега няма да си тръгвате — каза Гергана Игорова. — Трябва да вземем и запишем обясненията ви.
Свекърва ми се извърна рязко.
— А вие коя сте?
— Юрист на дружеството.
— Всички тук сте ѝ на каишка.
Гергана Игорова отвори таблета.
— Стояне, моля, осигурете присъствие на свидетели и съхранете записите от камерите.
Охранителят застана до вратата. Не грубо. Просто застана там.
Александър ме погледна вече без предишната си увереност.
— Мария, прекрачваш границата.
— Не. Връщам я на мястото ѝ.
В единадесет и четиридесет се събрахме в голямата заседателна зала. Не в онази, където беше останал счупеният лаптоп. Там вече работеше специалист: снимаше повредите, сверяваше инвентарния номер и прибираше дребните парчета от корпуса в прозрачен плик.
В устава ни съветът на директорите беше описан отделно — за инвеститорите, за опционната програма и при въпросите за достъп до закритите разработки.